Чие дете?

от Р. Дж. Ръшдуни

Основен въпрос пред който трябва да се изправим, за да дадем възглед за образованието е този за притежанието. На кого принадлежи детето?

Държавните образователи действат според своя отговор на този въпрос, и ние няма да успеем да схванем последствията на държавното образование ако пропуснем тяхната често ясно заявена презумпция, именно че детето е собственост на държавата. Херълд Бенджамин, бивш професор по педагогика и директор на Международни Образователни Взаимоотношения, САЩ Министерство на образованието, 1945, е откровен в изявлението си на държавния довод. Според него ние можем да схванем проблемите в образованието като зададем няколко въпроса. Един от тези въпроси е: „Какво да се преподава, и с каква цел?“ Бенджамин по свой начин иска променен живот: „Крайните продукти на образованието трябва да са хора, които са съществено променени от годините прекарани в обучение“. (Harold Benjamin, „The Problem of Education“ in Lyman Bryson, editor: An Outline of Man’s Knowledge of the Modern World, p. 383. Garden City, New York: Nelson Doubleday, 1960.) Според Лиман Брайсън, целта на образованието е „да направи „нормални“ личности“ от учениците. (Пак там.) Държавата и нейната образователна програма ще определи какво представлява нормална личност и какви промени трябва да се направят в детето.

Ван Клив Морис ясно ни казва, че образованието, и всеки негов аспект, трябва да е или човеко-центрично или Бого-центрично. Той заявява:

„Ако е човеко-центрично, тогава образованието трябва да насърчава отворения и любопитен ум да разследва и предизвиква всяка идея, която избере, с вярата че „истината ще излезе“ накрая. От друга страна, ако образованието е по същество Бого-центрично, тогава ще има определени теми, които детето трябва да научи по необходимост и които не подлежат на оспорване и лична преценка. Тъй като са оторизирани от Бога, не от човека, няма нужда да бъдат изследвани или дискутирани, само научени сами по себе си….

Лесно можете да видите че тук има област, от която произлиза голяма част от спора за образованието. Тъй като знанието и истината са „търгуваната стока“ на училището, то източникът на знанието и истината – Бога или човека – влияе директно върху това как тази основна „стока“ се търгува в училището.“ (Van Cleve Morris: Philosophy and the American School, p. 17f. Boston, Massachusetts: Houghton Mifflin, 1961.)

Вярата на Морис в човека е очевидна от това изявление. Той приписва отворен ум и вяра в истината на човеко-центричната вяра. Всъщност всички позиции са повече или по-малко затворени за други позиции чрез техните презумпции. Човеко-центричната вяра има затворен ум що се отнася до Бога. Тя вярва, че „истината ще излезе“ от човеко-центрични източници, не от Бога. За Морис предпоставките на хуманизма наивно се приемат и в действителност никога не се поставят под въпрос.

Морис разпознава „основното морално естество на образованието“ (Пак там.) и нарича образованието „морална инициатива“. (Пак там, pp. 285-289.) Неговият възглед за морал обаче е хуманистичен.

Ако хуманизмът управлява нашия възглед, тогава на въпроса, „На кого принадлежи детето?“ ние ще отговорим по един от три начина. Първо, старият, индивидуалистичен хуманизъм, въпреки че набляга на индивида, все още има уважение към семейството. Поради това на детето се гледа като на семейна собственост. В древния езически хуманизъм, както в Гърция, Рим и Китай, случаят е точно такъв. Поклонението пред предците е обичаен израз на тази форма на хуманизма.

За нас като християни, семейството е основната институция в обществото, но семейството е попечител и настойник на децата си, не техен собственик. Затова има огромна и основна разлика между хуманистичния и библейския възглед за семейството.

Второ, детето може да бъде разглеждано като собственост на държавата. Този възглед е основен за философиите на държавното образование. Особено подчертан е във всички форми на Марксизма, както и в националния и международния социализъм. Детето е държавно средство, което да бъде развито и употребено за благоденствието на държавата.

Развитието на този възглед за човека – детето и зрелият човек като собственост на държавата – води до изграждането на държавен контрол върху образованието. Не можем да разберем управляващите философии на държавното образование отделно от тази предпоставка.

Трето, съществува възгледът, поддържан от екзистенциалисти и анархисти, че детето е господар и собственик на себе си и не е подчинено на държава или родители. Този възглед е разпространен през 1960-те чрез хипи философията. Сега той е влиятелен и стои зад опити да се узакони декларация за детските права. „Философията“ на Плейбой също твърдо подкрепя този възглед.

Много често консервативните защитават първия възглед, сякаш представлява валидна алтернатива. Но всъщност библейската вяра изисква от нас да заявим, че ние сме Божия собственост (Псалом 100:3; СИ 99:3). Овцете са собственост, която се ползва както Овчарят определи. Ние и нашите деца сме Божия собственост.

Поради това нашият живот и нашето обучение не могат да бъдат за наше удоволствие или печалба, а за Божията слава.

Какво означава това на практика? Първо, означава, че фокусът на образованието не е върху детето, нито върху родителите, нито върху обществото. Фокусът е върху Бога. Така образованието преди всичко е богословско, Бого-центрично, не призвание-центрично, нито познание-центрично. Поради Библейската доктрина за призванието, християнското училище ще се стреми да надмине всички останали в подготовката на учениците си, но фокусът ще бъде върху нашата неизбежна служба на Бога. Тъй като Божиите откровения дават познание, и понеже познанието е аспект на Божия образ в нас, ние ще се стремим да надминем всички други училища и в това отношение. Но нашият фокус ще бъде върху компетентната и предана служба към Бога.

Второ, хвалението и молитвата ще бъдат основен аспект на училището, защото учениците никога не трябва да забравят, че цялото им обучение трябва да служи не само на тях, а предимно на Господ. В Псалом 119 (СИ 118), виждаме как псалмистът все повече хвали Бога чрез това което изучава и чрез размишленията си върху него. Молитвата в християнското училище трябва да подчертава пълните притежателни права на нашия Господ над нас и нашето обучение.

Трето, училището трябва да се стреми постоянно да развива свободата си и независимостта си от държавен контрол, държавни стандарти, и държавна акредитация. Коренът на думата акредитация е кредо, вярвам. Ако държавата е наш господ, тогава търсим държавно одобрение и разрешение. Ако Христос е нашият Господ, ние търсим акредитацията на Неговото слово.

Все повече държавите се стремят да контролират християнските училища и църкви. Изискват господарското право за акредитация и лицензиране. На това трябва да се противопоставим.

Превод: Деница Папратилова
Из Философия на Християнското Образование

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>