Образование и власт

от Р. Дж. Ръшдуни

Тъй като образование означава обучението на поколенията да встъпят в основните ценности, цели и стандарти на едно общество, контролът на образованието е ключов за властта. Затова в западния свят, където преди образованието е било грижа на християните, с настъпване на хуманизма под формата на Просвещението, образованието започва да привлича държавния интерес. Новата църква на модерния човек, неговият спасителен ковчег, е държавата. Следователно модерният човек прогресивно се стреми да доведе образованието напълно под контрола на държавата. В различните форми на социализма, национален и международен, това е задължително: образованието е изцяло държавна функция, и нито на родителите, нито на църквата е позволена гласност по въпроса.

Контролът на бъдещето изисква контрола на образованието и на детето. Следователно християните да толерират държавното образование, или да позволяват децата им да бъдат обучавани по този начин, означава да се откажат от власт в обществото, да отхвърлят децата си, и да се отрекат от Христос като Господар над целия живот.

Как се постига този контрол? За да отговорим на този въпрос, за нас е необходимо накратко да прегледаме предпоставките на Огюст Конт, основателят на социологията и водеща фигура в религията на хуманизма. За Конт историята на човека и неговото мислене има три основни епохи или развития. Първата е епохата или етапът на религия и мит. Човекът търси смисъл, как да познава и разбира реалността. Следователно той поставя Бога като причинителя и като източника на смисъл и създател на реалността. Вторият етап е философски и метафизичен. Човешкото търсене все още е насочено към смисъл и разбиране; все още се приема, че вселената има смисъл, и единственият проблем е да го разберем. Третият етап е научен и технологичен, или дори методически. Сега човекът разпознава, че смисълът е мит; вселената няма смисъл, и нещата всъщност са безсмислени. Реалността е човекът. Човекът трябва да изостави търсенето на истина и смисъл във всяко отношение и да стане прагматик. Той трябва да използва нещата и да се занимава с практични методи, а не със значението на нещата. Неговият инструмент в този нов възглед е науката. Така образованието става антирелигиозно и антиметафизично. Вместо да изучава смисъла на нещата, образованието се превръща в обучение как да се употребяват нещата в служба на човека и държавата. Затова интересът на образованието не е истината и смисълът, а практично използване на човека и нещата за повишаване на социалното благополучие.

От това логично следва, че щом смисълът е оттеглен от живота и вселената, е оттеглен и от човека. Така, според Рос Л. Фини:

„Физически ние сме се отделили. Умствено оставаме леко разграничаващи се участници в обща социална плазма. Всеки човек добива собствено мнение само като участва в социалния ум. Представата за отделно и независимо его е илюзия.“ (Cited from Ross L. Finney, A Sociological Philosophy of Education, p. 145. (1928), by Erica Carle: The Hate Factory, p. 22, Milwaukee, Wisconsin: The Erica Carle Foundation (1972), 1974.)

За Фини, човешката индивидуалност е „илюзия“. Други хуманисти ни казват, че държавата е илюзия, и само анархистът е реален. Но техният номиналистичен редукционизъм води до вселена от илюзии, така че тяхната изключително ограничена реалност, дали държавата или човекът, лежи в океан от безсмислие. Освен това, според Конт, значима категория на мисълта вече не е смисълът, а само полезността. Така дали оцелелият в хуманистичната вселена е държавата или човекът, те са там само за да бъдат използвани. Единственият им смисъл е тяхната полезност. Така човекът е създание за употреба, отделно от това той няма смисъл. Държавата също няма друг смисъл освен ползата от нея; няма смисъл от гледна точка на Божия ред, греховността на човека, справедливостта, или нещо друго.

Такъв възглед води до краен екстернализъм и суеверие. Ако смисълът е употребата, а истината не е валидна категория в мисълта, тогава образованието има съвсем различна цел. Вече не учим, за да разбираме, а учим като средство за използване и контрол. На университетско ниво, това означава детронирането на богословието и философията и заместването им с наука и социология. Обичайните предмети трябва да бъдат преработени в социална наука, науки занимаващи се с планирането и контрола на човека. Щом историята става социална наука, целта на преподаването ѝ е да посочи нуждата от планиран световен ред, и миналото има смисъл само доколкото може да служи като въведение насочващо към световна държава, Човешкият град.
Ако Библията има място в съвременната учебна програма на някакво ниво, вече не се възприема като Божието Слово, а „Библията като литература“, т.е. Библията като хуманистичен източник за човешко удоволствие.

Тази насочена към практиката, методологична форма на образованието означава, че екстернализмът сега е средството за спасение. Например, на 14 юли 1976, излиза статия на Los Angeles Herald-Examiner за събития случващи се във Вашингтон, която е озаглавена „Училищата твърдят че парите ще спрат престъпността“. За да преборят престъпността в училищата, охранителните мерки и образователните техники се смятат за необходими и „основното оръжие са още пари“.

За тази методология на екстернализма като спасение, надеждата на човека е в повече социално законодателство, повече пари, повече концентрация на власт в ръцете на образователите, политиците и бюрократите, и повече контрол върху човека и обществото. Така иде спасението!

Но това не е всичко. След като сега екстернализмът е средството за спасение, той става наложителен за изключване на християните от власт, защото християнският план за спасение е пълно отхвърляне на този хуманистичен план. Християнската вяра е съсредоточена върху Исус Христос, Който заявява: „Аз съм истината“. Той заявява също: „Аз съм пътят“, т.е. начинът, методът (Йоан 14:6). Така спасението е чрез истина, а истината е Личност, Богочовекът Исус Христос. От свят на безсмислие и прагматичен екстернализъм, ние се прехвърляме в свят на абсолютен смисъл, свят в който няма нещо безсмислено, защото „Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“ (Йоан 1:3). Освен това според Писанието: „И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния 4:12).

Това означава, че властта и спасението са прехвърлени от човека и държавата върху Исус Христос, от сферата на естественото към свръхестественото. За християнина, да има власт, т.е. да контролира образованието и държавата, означава оголване на всички ключови постижения на хуманизма и отхвърляне на хуманистичния план за спасение. Означава незачитане на съвременната хуманистична властова държава и плана ѝ за спасение чрез закон и образование. Също така означава промяна от методология към смисъл, от прагматизъм към истина.

И така, образованието е властващата сфера в съвременния свят и бойното поле между християнство и хуманизъм. Ако хуманизмът може да задържи контрола върху училищата, логиката на образованието тогава ще създаде все повече модернизъм, защото модернизмът е просто хуманизъм контролиращ църквата, който ще обърне вярващите в нео-вярващи и нео-фундаменталисти. В църквите за които се предполага, че са библейски вярващи, хуманизмът ще произведе вяра която изглежда богоугодна, но ѝ липсва сила (II Тим. 3:5).

Следователно, за да се възвърне силата на богоугодността се изисква пълно скъсване с хуманизма и хуманистичното образование. Това означава, че християнското училище трябва да се ръководи от истинска библейска доктрина за образование. Тогава нашата надежда не е във външни белези и методи, а в този смисъл и истина, които са въплътени в Исус Христос.

Превод от английски: Деница Папратилова
Из „Философия на християнското образование“

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>