Семейството

от Р. Дж. Ръшдуни

Съвременността е създала нов възглед за закона. На него се гледа като на противопоставящ две сфери; едната сфера – обществената, принадлежи на държавата и нейния закон и юрисдикция. Другата сфера е личната, която е извън закона на държавата. Разграничението е модерна измислица, създадена от привържениците на държавния контрол. Нещо повече, правото да се определя обхвата на обществената сфера е запазено за държавата. Естествено, тя постепенно увеличава претенциите си за сметка на личната сфера, която постепенно се свива.

На всичкото отгоре държавата се чувства свободна да определя кое е обществено и кое е лично. До неотдавна абортът беше в обществената сфера и подлежеше на закон; сега общо взето е преместен в личната сфера и е въпрос на мнение или личен избор и не подлежи на закон. Хомосексуалността изцяло е прехвърлена от обществената сфера и от законовия контрол в личната сфера и свободния избор. Правят се опити да се осъществят подобни прехвърляния с проституцията, кръвосмешението и скотоложеството.

Междувременно от частната към обществената сфера биват прехвърляни и други области: семейството, особено децата; църквата и християнското училище; медицината и много, много други.

Основното зло на тази съвременна дефиниция на закона е арогантното твърдение на държавата, че тя е единственият източник на обществения закон и следователно единствено тя го определя. Това твърдение е старо като езичеството и все пак е сравнително ново за християнския свят. То е продукт на съвременния хуманизъм. Християнската цивилизация определя няколко сфери на обществения закон като най-значимата е семейният закон. Други сфери на обществения закон включват църковно право, (християнско) училищно право (както в средновековните университети и след тях), търговско право, и други. Държавата управлявала една сфера от обществения закон измежду няколко и не е имала законно право над другите сфери.

Победата на християнството е била победа и над древното езическо държавно управление контролиращо целия обществен закон. Основният принцип на езическата държава бил, че тя е единствената обществена сфера и има пълно право и свобода да управлява целия живот, включително личния. Републиката на Платон предполага правото на държавата да управлява всичко; това твърдение не е било ново за Платон; единствено формата му е била различна.

Ранната църква се противопоставя постоянно на това твърдение. Тя отхвърля претенциите на Цезар за църквата, семейството, училището и др. Бързата промяна в Европа след падането на Рим се дължи повече на вяра, отколкото на разпадане. Европа се придвижва от централизацията и тоталитаризма на Рим към децентрализирано общество. Фландрин обобщава: „Християнството изглежда е довело до изчезването на властта на държавата над детето и така е увеличило отговорностите на родителите за грижата и образованието на децата им. Същевременно тези отговорности са разпределени между бащата и майката.“[1] Постепенно обществото се променя, за да отговаря на Библейския модел, за да „дойде Божието царство“. Това съответствие винаги е било бледо или в най-добрия случай слабо доближаващо се в някоя точка, но ние все още се ползваме от неговите облаги. По-конкретно, семейството е станало център на обществената сфера.

В Писанието, семейството е основната институция в обществото, на която е дадена всяка основна власт с изключение на една: смъртното наказание. (Затова не е било възможно смъртното наказание да бъде изпълнено спрямо Каин.) Семейството е основното управление за човека, неговото най-добро училище и най-добрата му църква. Разрушаването на семейството е разрушаване на цивилизацията.

Да разгледаме накратко основните правомощия, които Писанието дава на семейството. Първото е контролът над децата. Контролът над децата е контрол над бъдещето. Това правомощие не принадлежи на църквата, нито на държавата, нито на училището, а единствено на семейството. В днешно време претенциите на държавата и нейните училища за това правомощие нарастват прогресивно от началото на 19 век. Фландрин говори за изчезването на държавния контрол върху децата с надмощието на християнството, днес, с отстъпването на християнството в пиетизъм, ние сме свидетели на нарастващата власт на държавата както над децата, така и над родителите. Нищо не може да причини премахването на тази власт освен възстановяването на Библейската вяра.

Второ, властта над собствеността в Писанието е дадена на семейството. Съвременният човек е свикнал да разграничава властта над собствеността като частна или държавна. Библията заявява, че „Господня е земята“ и Бог дава контрола над собствеността в ръцете на семейството, не на държавата, нито на индивида. Имаме остатъци от тази форма на контрол над собствеността в различни закони за общностна собственост, което означава семейна собственост. Общност в случая има по-старото значение на семейство. И тук обаче държавата претендира за обширни правомощия: да облага с данъци, да конфискува, да контролира и по различни други начини да се прави на бог спрямо собствеността. Законите за общностна собственост често са просто останки: човек гледа на собствеността като на своя. Това, че е и на жена му, е само заради правни съображения, а не защото мисленето му е семейно-съобразно.

Трето, в Писанието наследството е изключително семейно правомощие, подчинено на Божия закон. Първородният син получава двоен дял, освен ако е безбожен или некомпетентен. Потомството на праведните е благословено с наследство и в резултат на това Божието царство благоденства. Сега обаче държавата претендира за право над имуществото като истинския първороден син, предлага да се грижи за остаряващия родител чрез социални осигуровки (което обикновено е нужно, след като държавата вземе своя дял), и прави себе си реалния изпълнител на имуществените завещания. Тя замества Божия закон за наследство със своя.

Четвърто, социалните грижи са отговорност на семейството, започвайки с грижата за своите си. Ап. Павел казва ясно: „Но ако някой не се грижи за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата, и от безверник е по-лош“ (I Тимотей 5:8). Задълженията на семейството спрямо близките вярващи, непознати, вдовици, сираци и т.н. са силно подчертани в Божия закон. Колкото и да са пренебрегвани от съвременната църква, те са основни за Писанието. Павел заявява, че всички, които не се грижат за близките си, са се „отрекли от вярата“. От друга страна, държавата е нахлула в сферата на социалните грижи не от благочестива или хуманистична загриженост за хората, а за да придобие власт над човека и обществото.

Пето, Бог е дал образованието, една основна власт, като правомощие и отговорност на семейството. Съвременната държава си присвоява правото да контролира и осигурява образование, и поставя под съмнение правомощията на семейството и в тази област. В съвремието образованието е предимно под държавен контрол. В САЩ държавното образование е довело до най-високата степен на неграмотност в историята си.

Днес атаката срещу семейството се засилва. За хуманистичната държава контролът над децата и семейството е основен за постигането на тоталитаризъм. Всяко революционно движение смята контрола над семейството и децата за най-важен по отношение на целите си. Фидел Кастро обяснява тази цел като създаване на нов човек, изцяло хуманистичен, алтруистичен, усъвършенстван човек. Семейството трябва да направи път на Човешкото семейство. В своя реч, на 26 юли, 1960, Кастро казва: „В едно комунистическо общество човек ще постигне успешно толкова разбирателство, близост и братство, колкото е успявал да постигне понякога в тесния кръг на собственото си семейство. Да се живее в комунистическо общество, означава да се живее без егоизъм, да се живее всред хората и заедно с тях, така сякаш всеки един от нашите съграждани е наш най-близък брат.“[2] Както Лейнър отбелязва, „Следователно кубинската програма за ранно обучаване на деца е само първата стъпка по пътя за обучаване на цялото население.“[3]

Различни организации в САЩ и Европа издават декларация след декларация пробутвайки „Права на децата“, „Права на младежите“, „Законопроект за детските права“, и други претенциозни документи, които се представят за последна дума на либерализма и радикализма. Всъщност те са реакционни (в бунт срещу Божия ред – бел. пр.) и произлизат от най-лошото в езичеството и в разпадащите се култури и цивилизации. Те пробутват предполагаемите права на детето или децата за сексуална свобода, което често означава „правото“ да бъдат експлоатирани от други; правото на политическа власт, т.е. гласуване, управление и т.н., правото да се отделят от родителите си и т.н.

На тези планове трябва да се гледа сериозно. С Международната година на детето, всеки щат (освен един) обявява решение, което удря същината на Библейската доктрина за семейството. Изключението е Алабама, където висшестоящ губернатор вярва, че християнска вяра означава изповед с прилагане. Той се е обърнал към християните за насоки относно управлението на щата по отношение на детето. Това, към което враговете на семейството се стремят в действителност чрез тези революционни планове, е краят на Библейския закон, управляващ семейството, унищожаването на семейството и един „нов човек“, създаден чрез хуманизма и съобразно неговите цели.

Сексуалната революция беше мащабен бунт срещу Божия закон относно сексуалността и семейството. Целта ѝ беше много по-малко любов и повече очевидна омраза, омраза към Бога и човека. Тя призоваваше към обезличаването на пола, за да бъде обезличен човека, т.е. да го лиши от човешките му качества в името на хуманизма. В началото на движението за сексуална свобода, един виден защитник призова за същата свобода, искана от циниците в древна Гърция – да се съвкупяват открито на обществени места като кучета.

Когато държавата присвои напълно обществената сфера и отрече всякакво правомощие на семейството и църквата над нея, тя унищожава човека. Унищожавайки всички останали претенции, тя превръща човека в свое създание, подчинено на обществения закон узурпиран от държавата. Човекът става обществен човек дори в съвкуплението си.

Но човекът е създаден по Божия образ (Битие 1:26-28) и нито човек нито държавата могат да променят този факт. Опитите за това унищожават тези, които опитват. Пътят на историята е застлан с цивилизации, които са подронвали семейството. Семейството е Божият отреден живот за човека и то устоява.

—————————
Бележки:

1. Jean-Louis Flandrin, Fammilies in Former Times, Kinship, Household and Sexuality in Early Modern France, p. 176. Cambridge University Press, New York, 1979. Назад

2. Marvin Leiner, Children Are the Revolution, Day Care in Cuba, p. 16. New York, Viking Press, 1974. Назад

3. Пак там, p. 6 Назад

Статията е взета от книгата „Корени на реконструкцията“, сборник от статии на Р. Дж. Ръшдуни. Първоначално статията е публикувана през декември, 1979 г.
Превод: Филип Папратилов

3 отзива

  1. Ръшдуни, един от най-големите християнски философи въобще, критикува системата на държавното образование в САЩ, а си мисля, че в Европа същото образование е в значително по-сериозна зависимост от тоталната държава. Ентусиазма с който редица образователни реформатори в България предлагат промени и рестарт на системата, прилича на усърдно разчесване гривата на умрял кон. Българите са нация, която мрази Бога на Библията и това ясно се вижда в начина им на живот, отразено е в реалността ни. Малка част християни, стоят като тънка нишка, между един бунтовен и зъл народ и Бога. Това е едновременно най-тежкото и най-сладко бреме за всеки, който обича Закона на Библията.

    Продължавайте с работата си дами и господа от екипа на „Парчета разум”. Ден след ден, „парченцата” от този блог изграждат цялостен мироглед у хора, които обичат Истината, а това е насърчаваща мисъл, нали?!

  2. Ваня says:

    Вие всичките тук сте ненормални. Наистина имате някави неврологични проблеми, които явно възпрепятстват протичането на мисловна дейност.

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>