Данъци и гражданство

от Гари Норт

Една от разпространените фрази, които християните обичат да използват, е следната: „Аз съм в света, но не съм от него.“ Това е перифраз на Христовите думи по време на тайната вечеря: „Не се моля да ги вземеш от света, но да ги пазиш от лукавия. Те не са от света както и Аз не съм от света“ (Йоан 17:15-16). Християните си мислят, че с това те казват: ние не сме способни да избегнем ограниченията на този свят, но нашият източник на напътствие и посвещение е от небето. Подобно на Павел, те заявяват: „нашето гражданство е на небесата, откъдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа“ (Филипяни 3:20).

Проблемът е, че мнозинството християни, които повърхностно цитират старата любима фраза, „аз съм в света, но не съм от него,“ обикновено са затънали до уши в света, от който твърдят, че не са част. И все пак те наистина вярват, че са „духовни“. Смятат себе си за „не от този свят,“ въпреки, че са прекалено светски. Защо това несъответсвие е толкова често срещано? Каква логика използват християните, че се самозаблуждават така?

Същината на християнството е Библията. Тя е откровението на Бога за Самия Него, дадено на Неговото творение – човечеството. Тя е изчерпателно, цялостно откровение, което обхваща цялото съществуване на човека. Бог не е отчасти Създател или отчасти Спасител. Той създава вселената съобразно цялостен план, всеобхватни стандарти и съвършен суверенитет. След това обявява цялото създание за добро (Битие 1:31). Знаем, че Той по същество е спасил цялото творение и възнамерява да го възстанови в слава (Римляни 8:18,25; I Коринтяни 15:20-28). След като Бог възнамерява да възстанови цялото творение, Неговото откровение е замислено да се отнася за цялото творение. Откровението, също като възстановяването, е всеобхватно.

При това положение, човечеството е отговорно пред Бога да налага божествено управление над цялото творение. Не би трябвало да гледаме различни части от него и да заключаваме, че те по някакъв начин са автономни или неутрални – извън всеобхватния план на Бога. Творението трябва да бъде подчинено на Божията слава (Битие 1:26-28; 9:1-7). И така, трябва да заключим, че за да имаме гражданство на небето, ние трябва да упражняваме господство тук на земята. Белегът за пълно гражданство в небето е нашата готовност да го показваме на земята, като покоряваме нашите конкретни части на отговорност спрямо Божия закон.

Безсилието на езичеството

Една от най-големите иронии в историята е, че тези, които напълно са посветени на този свят, впоследствие откриват, че те или техните духовни (анти-духовни?) наследници започват да губят контрол над света. Класическата култура започнала да се разпада интелектуално, морално и духовно скоро след идването на Христос. Това разпадане е убедително описано в книгата Christianity and Classical Culture (Oxford University Press, 1940) на Чарлс Норис Кохрейн. Класическите идеали, произлизащи от гръцката философия и римския политически живот, не могли да опазят онази култура непокътната. Характерният песимизъм на тези древни езически хуманисти не предлагал на хората реална надежда за способността им да контролират привидния хаос в живота. Без доктрината за сътворението и без доктрината за Божието лично поддържащо провидение, класическите мислители се отказали от всякаква надежда. Оптимизмът на християнството станал новата движеща сила на културата особено след Августин. Християнството заменило старата, мъртва класическа култура.

Днес намираме много подобно нещо. Оптимизмът на 19 век със сигурност е отминал. Нов екзистенциализъм е изместил старата увереност дори в страните зад Желязната завеса. Реториката на марксизма е все още официално оптимистична, така че марксизмът все още е огромна заплаха за по-цялостно екзистенциалния Запад, но краят е близо. Секуларизмът е премерен на везната от самите секуларисти и е намерен недостатъчен. Свободният пазар все още осигурява стимула за нововъведения, но той не може да се поддържа чрез собствените си философски сили. Религиозните корени на капитализма, а именно ортодоксалното християнство, биват подривани в общата култура. Процесът на растеж не е автономен, неизбежен или необратим (Второзаконие 8).

Накратко, за тези, които са от света, става все по-трудно да запазят контрол над света, просто защото той не техен. Тези, които си мислят, че няма нищо по-висше от този свят и нищо по-авторитетно от думите на самообявилия се за автономен човек, са отчаяни от липсата на власт да контролират множеството злини, пред които се изправят. Да бъде човек от света означава, че не може да има господство над него. Светът е като плаващи пясъци – тези, които стоят в него без да могат да се хванат за нещо над и извън него, потъват.

Християнска дейност

Джон Рейнс, радикален хуманист богослов, предлага на своите съмишленици хуманисти нещо, което се надява, че ще бъде завръщане към предишния оптимизъм на ортодоксалното християнство, но с марксистки основи. Той е впечатлен от прозорливостта на Жан Калвин: „Калвин разбира християнския живот не като ‘съд изпълнен с Бога’ а като деен ‘уред и инструмент’ на Божиите намерения. Точно това имаме предвид. Активен спрямо света, християнинът приема себе си за напълно пасивен и послушен на Бога, чиято основна задача е да открие и да се подчини на волята Му“ (From Passive to Active Man,“ John C. Raines и Thomas Dean, eds. Marxism and Radical Religion [Philadelphia, Temple University Press, 1970], p 114). Защо съвременните калвинисти не са могли да разберат този аспект от учението на Калвин? Когато изкупеният човек е пасивен пред Бога – „кротък“ в библейския смисъл – той е активен във взаимодействието си с творението. Както Христос, Който е извършил волята на Своя Отец съвършено и смирено, ние трябва да отстояваме нашата законна власт над света. Върховното подчинение на Христос на кръста дава възможност на Бог да Му прехвърли всичката власт след Неговото възкресение (Матей 28:18).

Тези, които са в активен бунт срещу Бога имат противоположната склонност – пасивност спрямо творението. Те стават мистици или еколози хуманисти, които по отношение на обществото търсят „живот в пълна хармония с природата,“ или отстъпници, които просто се надяват да оцелеят от ядрен холокост. Дуализмът „пасивност-активност“ е част от основната структура на творението. Хората не могат да бъдат неутрални спрямо Бога. Те са в или бунт срещу Него или в подчинение. В света те са като хора направлявани или от Бога, или от Мамона. Те са роби или на Бога или на греха. Но винаги са роби на нещо. Винаги са в робство. Бремето на Христос е леко (Матей 11:29-30), но все пак е бреме. Човекът не е автономен. Той винаги е роб. Той винаги е в подчинение на някоя личност – Бог или Сатана. По същия начин, никой човек не може да бъде извън света – ще бъде или арена за дългосрочно завоеваване, или арена за продължително погребение.

Християните, които твърдят, че са „в света, но не от него“, и продължават да бъдат безсилни в обществото и да се страхуват от света, очевидно не са напълно подчинени на Бога. Не са Му дали всичко, което имат. Крият нещо от Него. Да бъдем подчинени на Бога означава активно да се стремим да покорим част от творението под Божията слава. Ако човек като цяло е пасивен спрямо света, то той до някаква степен трябва да е в активен бунт срещу Бога.

Десятъкът

Пророк Малахия застава пред израелския народ и обявява, че те са безсилни, бедни и окаяни, защото не са спазвали изискването за десятъка. Опитвали са се да „крадат“ Бога. Принасяли са последните плодове, останките. Така те са подпечатвали собствената си гибел. Може би са вярвали, че тяхната бедност е знак за „дълбока духовност“. Може би са се успокоявали изтъквайки своето увеличаващо се безсилие в света като си повтаряли: „ние не сме от този свят, просто сме в него“. Може би са обяснявали бедността с духовността, но ако е така, са бъркали. Всъщност те са били до толкова въвлечени в света, че не са желаели да плащат десятъка на Бога. Десятъкът е бил техния начин да демонстрират къде е всъщност гражданството им – на небето или на земята. Тяхното гражданство е било на земята, затова те си задържали десятъка. Резултатът бил тяхното безсилие. Те активно се бунтували срещу Бога, затова Той спирал благосъстоянието, което можели да използват като средство за господство, да не говорим за личната им полза. Защо Бог да подпомага врага? Защо да позволява на служителите си да подпомагат дявола, като задържат десятъка?

Църквите от двадесети век се гордеят – гордост е правилната дума – с дълбоката си духовност, с посвещението си на друго гражданство и с безгрижието си за нещата от този свят. Те смятат богатството за чисто проклятие вместо за средство. Те пеят: „Предпочитам да имам Исус, отколкото сребро и злато“, и заключават, че вместо това предпочитат да притежават хартиени пари. Кътат си оскъдните заплати и забравят изискването за десятъка. Разбира се, в крайна сметка са лишени от сребро и злато. Както и от културно и политическо влияние.

Съвременните църкви са пълни с хора, които мислят, че парите – не любовта към парите, а самите пари – са коренът на всяко зло. Може би разбират или не, че най-добрият начин да се сдобиеш с още пари е като следваш закона за десятъка. И така, за да избегнат оскверняването с пари, с много пари, и със света (множество лични отговорности), те отказват да плащат десятък.

И все пак ние неизбежно плащаме десятъка. Това е вродено в човешката същност. Единственият въпрос е кого облагодетелстваме чрез нашия десятък. Бог или Мамон. Кое царство ще подпомагаме? Както гласи една средновековна проповед: „Нашите предци са имали повече, отколкото им е било нужно, защото са давали десятъци на Бога и са плащали данъците си на императора. Обаче, след като не искаме да споделяме десятъците си с Бога, скоро всичко ще ни бъде отнето. Данъчният чиновник взима всичко, което Христос не получава.“ (Цитирано в Tithing in the Early Church, Lukas Vischer, 119661, pp 20-21)

Ние трябва да сме в света, не от него. Това означава, че трябва да даваме най-доброто от себе си, за да завладеем света, да го подчиним, както Христос го е завладял. Самозаблуждаваме се, ако твърдим, че нашето гражданство е на небето, но отказваме да плащаме изискания от небето данък. Самозаблуждаваме се, ако мислим, че духовността се изявява в нашата готовност за отстъпление от проблемите на света (или елементарното ни безсилие, без значение дали отстъплението ни е доброволно или не). Ако сме от света, няма да го победим – ще потънем в неговата тиня.

Статията е взета от изданието на бюлетина Christian Reconstruction за септември/октомври 1978 г., Institute for Christian Economics.
Превод: Филип Папратилов

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>