Какво е „Tеономия“?

от Грег Бансен

Д-р. Ван Тил ни учеше, че “няма алтернатива, съществуват само теономия и автономия” (Christian-Theistic Ethics, стр. 134). Всяко етично решение предполага някакъв краен авторитет или стандарт, който е или самоустановен закон (“автономия”), или Божият закон (“теономия”). Невярващите може да считат себе си за крайния авторитет определящ правилно и погрешно, докато вярващите осъзнават, че единствено Бог е в позиция на прерогатив.

Съвременната позиция, която с времето е придобила наименованието “теономия”, е в подкрепа на това, че Божието слово е единственият, върховен и неотменим стандарт за действията и отношенията на всички хора във всички сфери от живота. Нашето задължение да пазим Божия закон не може да бъде оценявано от извънбиблейски стандарт, като например дали конкретни изисквания (когато са правилно изтълкувани) са свойствени за отминали традиции, или съвременни настроения и практики.

Исус, моят спасител

Когато някой от нас дойде при Христос за спасение, то е със съзнанието за нашите грехове и нищета пред Бога. Нашата нужда от Спасителя произлиза от осъждането за греха, доведено до сърцата ни от Святия Дух, Който ни показва нашата вина за нарушаване на Божиите заповеди. Както Павел пише: “Но не бих познал греха, освен чрез закона” (Римляни 7:7). Законът дефинира какво е грях (I Йоан 3:4). Като такъв, законът не може да ни послужи за средство, чрез което да придобием благосклонността на Бога. Вместо това, законът сочи към Христос като наша единствена праведност, учейки ни, че оправданието трябва да бъде чрез вяра в Него (Римляни 10:4; Галатяни 3:24).

И така, теономията учи, че от грехопадението насам, използването на Божия закон за установяване на лична заслуга и оправдание винаги е било незаконно, противопоставяйки спасението чрез обещание и вяра. Както Павел казва, че чрез закона се е научил да умре спрямо закона като един вид себе-спасение (Галатяни 2:19). Посвещението към послушание е начинът на живот във вяра, признак на благодарност за Божията изкупителна благодат. “Защото по благодат сте спасени чрез вяра… не чрез дела… Защото сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.” (Ефесяни 2:8-10)

В What is Faith? Дж. Грешам Махен настоява, че “едно ново и по-силно изявление на този закон е вероятно най-належащата нужда в момента… Ниското мнение за законите винаги предхожда легализъм в религията; високото мнение за закона прави човека преследвач на благодат. Молете се на Бога високото мнение за закона отново да стане преобладаващо” (стр. 141-152).

Исус моят Господ

След като дойдем при Христос във вяра и покаяние ние естествено се питаме как трябва да живее един християнин. А. А. Ходж отговаря: “След като Христос изпълни закона за нас, Святият Дух изпълнява закона в нас, освещавайки ни в пълно съответствие с него” (The Confession of Faith, стр. 251). В Римляни 8:4-9, Павел пише, че плътските хора са врагове на Бога. Те не могат да се подчинят на Неговия закон, но тези, които ходят по Святия Дух, се подчиняват на закона. Самият Павел подчертава, че колкото за вътрешното естество, ние трябва да се наслаждаваме в Божия закон” (Римляни 7:22).

Християнинът изповядва, че Исус е Господ, следователно търси Неговите напътствия за ръководство в живота си. Исус казва: “Ако ме обичате, ще пазите моите заповеди” (Йоан 14:15). Нещо повече, ние ще се стремим да научим другите да пазят всичко, която Той ни е заповядал (Матей 28:18-20). Такива здравословни и необходими морални стандарти със сигурност не са бреме за вярващия, който се покланя на Христос като на Господ (I Йоан 5:3).

Като наш Господ, Исус също ни учи, че човек ще живее с “всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Матей 4:4). Нямаме право да редактираме Неговите заповеди спрямо себе си, решавайки да следваме тези, които са в съгласие с нашите предубеждения, а отхвърляйки другите. Яков ни учи, че не трябва да ставаме съдии на закона, а по-скоро изпълнители (Яков 4:11-12); нарушаването на една част от него е равностойно на цялостното му нарушаване (Яков 2:10). Целият закон е наше задължение, освен ако Законодателят и Господ не са ни открили друго. Бог ни забранява да намаляваме заповедите Му по наше усмотрение (Второзаконие 4:2). “Цялото Писание” (включително и Стария Завет) е полезно, казва Павел, за “наставление в правдата”, така че да сме съвършено екипирани за всяко добро дело (II Тимотей 3:16-17).

Съвсем правилно теономията гледа на напътстващия морално поведение Божии закон като отражение на Неговия непроменим характер; такива закони не са своеволни, а обективно, всеобхватно и абсолютно обвързващи. Божият закон казва “бъдете святи, защото Аз съм свят” (I Петър 1:16, цитира Левит). Законът не бива да бъде критикуван или оспорван от нас. Той е “свят, праведен и добър” (Римляни 7:12). Този морален закон беше даден на Израил чрез откровения и постановления, но дори езичниците “показват действието на закона, написано на сърцата им”, и знаят постановленията му от естествения ред и вътрешната съвест (Римляни 1:32; 2:14-15). Тогава кой е под авторитета на Божия закон? Павел отговаря: “цял свят” (Римляни 3:19).

Заветно богословие

Законът, открит чрез Мойсей и последвали автори в Стария Завет, е даден в рамките на заветно управление на Божията благодат, която включва не само морални инструкции, но славно и милостиво “обещания, пророчества, жертвоприношения, обрязване, пасхалното агне и други преобрази и заповеди, предадени на юдейския народ, като всички те бяха прототипи на идващия Христос” (Уестминстърската изповед на вярата, VII.5). Божието откровение ни учи, че Новозаветните вярващи, които имат закона написан на сърцата си (Йеремия 31:31; Евреи 8:8-12), вече не следват сянката и административните детайли на стария завет. Те са остарели (Евреи 8:13), установени единствено докато дойде времето, когато Месия ще дойде (Евреи 9:10; Колосяни 2:17). Следователно, например, според Божиите инструкции ние вече не прибягваме до животински жертви в храма и свещеник от рода на Левитите (Евреи 7-10); законите за забранена храна са отменени, защото Бог е очистил нечистото месо (представляващо езичниците), от което Израил трябваше да се пази и отдели (Деяния 10).

По отношение на Старозаветния закон, теономията учи, че Новият Завет превъзхожда Стария Завет по слава, сила и завършеност. Също така Новият Завет измества сенките от Стария Завет, променяйки приложението на жертвеността, чистотата и принципите за “отделяне”, предефинирайки Божия народ (примерно Матей 21:43), а също променя значимостта на обещаната земя (примерно Римляни 4:13, I Петър 1:4).

Нещо от изключителна важност, което трябва да се спомене тук, е, че теономичната етика стига до тези заключения на основата на Библейските наставления. Хората нямат право да изменят или отхвърлят законите от Стария Завет според собствените си желания, обществени традиции или предубеждения за това какво е морално подходящо или неподходящо в закона на Мойсей. Те нямат право да включват допълнения към отмененото между стария и новия завет, което може да се упълномощи чрез божествено откровение.

Така теономията учи, че трябва да приемаме, че старозаветните закони все още са морално задължителни в Новия Завет, освен ако не са отменени или променени чрез допълнително откровение. Теономичната методология стои категорично против теологията на диспенсационализма, която твърди, че всички заповеди в Стария Завет трябва да бъдат смятани – преди прилагане на екзегетика – за отменени, освен ако не са повторени в Новия Завет.

Думите на нашия Господ в Матей 5:17-19 са окончателни и ясни по този въпрос. Исус заявява, че не е дошъл да отмени закона и пророците, а да ги изпълни в пълнота им. Джон Мъри пише, че Христовото “изпълнение” на закона “се отнася за действието на потвърждаване и затвърдяване на закона и пророците” (Principles of Conduct, стр. 150). По отношение на старозаветните морални стандарти, Исус настоява, че докато не дойде края на физическата вселена, и най-малкия знак от закона няма да премине. “И така, който наруши една от тези най-малки заповеди и научи така човеците, най-малък ще се нарече в небесното царство.” Исус потвърждава валидността на закона до най-малката заповед, и критикува всеки, който би посмял да поучава обратното (без позволение от Самия Законодател). Новозаветните християни трябва да действат от презумпцията за продължителност на старозаветния морален код.

Цар на царете

Общата продължителност която приемаме по презумпция, по отношение на моралните стандарти на Стария Завет, важи и за политическата етика. Джон Мъри нарича фатална грешка “мисленето, че християнското откровение, Библията, не изисква строго и неизбежно подчинение от страна на гражданските власти, както го изисква към индивида, семейството и църквата”.

Освен че е Глава на църквата, Христос е издигнат за Цар над всички земни царе (I Тимотей 6:15), “началник на земните царе” (Откровение 1:5); на Него по право те дължат вярност и послушание. На Него е дадена всяка власт на небето, както и на земята (Матей 28:18), а ние трябва да се молим да бъде Божията воля на земята, точно както е на небето (Матей 6:10). Йехова е установил Своя Син за Цар на Святия Си хълм и затова царете и съдиите на света сега трябва да Му се подчинят почтително и да Му служат (Псалом 2:6-12).

И така, теономията учи, че гражданските управници са морално задължени да налагат онези Христови закони, намиращи се навсякъде в Писанието, които са адресирани до магистрати (както и да се въздържат от налагане в сфери, в които Бог не е установил намесата им). Както Павел пише в Римляни 13:1-10, магистратите – дори светските управители на Рим – са длъжни да ръководят службите си като “служители на Бога”, отмъстители за Божия гняв (сравни 13:4 с 12:19) срещу злотворците. В последния ден те ще отговарят за своето служение пред Царя на царете, техният Създател и Съдия. Участието на християните в политиката призовава за приемането на Божиите всеобхващащ, абсолютен, изявен закон за стандарт, по който да се оценяват всички граждански закони и политически установления. Шотландският богослов Уилям Симингтън правилно казва: “Длъжност на нациите е, като подчинени на Христос, да приемат Неговия закон за свой. Те са склонни да мислят, че е достатъчно да взимат за узаконителен и административен стандарт човешкия разум, естествената съвест, общественото мнение или политическия опит. Нито едно от тези, обаче, нито пък всички заедно, могат да осигурят подходящо напътствие в държавните дела” (Messiah the Prince, стр. 234).

Апостол Павел заявява, че една от употребите на Старозаветния закон, за който знаем, че е добър, е да въздържа криминалното поведение (I Тимотей 1:8-10). Исус потвърждава углавните престъпления от Старозаветния закон, осъждайки тези, които ги омаловажават заради собствените си човешки традиции (Матей 15:3-4). Павел също потвърждава углавния стандарт на Мойсеевия юридически закон (Деяния 25:11). Авторът на Евреи не ни оставя съмнение относно вдъхновеността на Новозаветната позиция за Мойсеевите наказания, казвайки: “всяко престъпление и непокорство получи справедлива отплата” (Евреи 2:2). Бог иска съдиите да не наказват твърде сурово или твърде меко, а да отсъждат наказание, пропорционално на престъплението (сравни “око за око…”). За да поддържат истинска справедливост в присъдите си, магистратите се нуждаят от насоките на Божия закон. Наблюдавайки закона, който Бог откри на Израил, всички народи трябва да откликнат: “кой народ е толкова велик, че да има толкова справедливи наредби и закони, какъвто е целият този закон?” (Второзаконие 4:8).

Въпреки че Израел като политическо тяло е отминал – заедно с правния си закон като конституция – основните принципи на тези юридически закони са все още необходими (Уестминстърската изповед на вярата, XIX.4). Подобно, когато една обществена библиотека фалира (и вашата потребителска карта е невалидна), истината на това, което е написано в книгите, не е анулирано или променено. Би трябвало съвременните политическите закони да включват моралните изисквания, които са културно изобразени в юридическия закон, който Бог даде на Старозаветния Израил. Джордж Гилеспи, широко приет за най-авторитетния богослов на Уестминстърското събрание, пише: Божията воля относно гражданското право и наказанията не е разкрито толкова пълно и ясно никъде другаде, както в юридическия закон на Мойсей… Този, който е подлежал на смъртна присъда под юридическия закон, все още подлежи на смъртна присъда” („Wholesome Severity Reconciled…,“ 1645).

Тези, които не са благосклонни да приемат Божия закон като върховен стандарт на граждански морал и обществена справедливост, ще бъдат принудени да го заменят с друг критерии. Гражданската съдебна система не може да функционира без някакъв стандарт за добро и зло. Ако този стандарт не е Божия изявен закон, тогава в някаква форма или вид ще трябва да бъде закон на хора – стандартът на самоустановеният закон или автономия. Хората трябва да изберат дали в гражданските си въпроси ще бъдат управлявани от Божия закон (теономия), да бъдат управлявани от тирани, или да се примирят с нарастващо изродяване на обществото.

Статията е взета оттук: http://www.cmfnow.com/articles/pe180.htm
Превод: Филип Папратилов

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>