Нито апостолска, нито реформация: Разликите между Бакалов и истинската Реформация (част 1)

от Божидар Маринов

Преди известно време една читателка на Библиотеката ме попита каква е разликата между моите възгледи и възгледите на Георги Бакалов от църква Прелом. Знаела, че има разлика, но е била притеснена от някои прилики – или поне което изглежда като прилики на повърхността, а именно, есхатологията. Аз съм постмилениалист, тоест вярвам в победата на Божието царство в историята и на земята. Бакалов също твърди, че е постмилениалист, и даже използва реторика, която напомня на аргументите в книгите, които съм превел и издавам. Читателката – която съвсем основателно има подозрения относно Бакалов и неговите учения – беше притеснена от това. Обещах ѝ да напиша подробно каква е разликата между вярванията на Бакалов и учението на Реформацията, което е моята позиция.

Разбира се, постмилениализмът не е единствената повърхностна прилика между нас. Друга прилика е, че Бакалов е възприел думата „реформация“ за своето движение. Аз също използвам тази дума, тъй като смятам себе си за духовен и интелектуален наследник на Реформацията, онова движение и обновление в теологията, църковния и обществения живот на Европа през 16 век, което променя историята, и до голяма степен формира съвременния свят. Не само смятам себе си за наследник, но също и се опитвам да „работя по въпроса.“ Мои са първите преводи на цели книги от Реформацията на български език, включително Робството на волята на Мартин Лутер и Институти на християнската религия на Жан Калвин. Теологията на Реформацията – която не е нищо повече от възстановяване на теологията на Ранната Църква – е и моя теология. А дали Бакалов наистина има нещо общо с Реформацията или само използва понятието като пропагандно средство, ще видим по-късно в тази статия.

Нашите прилики в подбора на думи и идеи, разбира се, не означават теологична близост. В края на краищата, повечето християни в България са премилениални в своята есхатология, тоест вярват, че хилядагодишното царство ще бъде след Второто идване на Христос. (За подробно обяснение на различните есхатологични възгледи, виж Глава 3, „Песимистичните милениални възгледи“ от книгата на Кенет Джентри, Той ще владее.) Но Свидетелите на Йехова също са премилениални в своята есхатология. Трябва ли да заключим, че има теологична близост между протестантските църкви в България и еретичната теология на Свидетелите на Йехова? Не, разбира се, тъй като Свидетелите са възприели само една малка част от учението на повечето протестантски църкви, но техният възглед за Бога и Неговото царство е напълно различен. Това се отнася и за привидните прилики между Бакалов и Реформацията: той възприема определена реторика, но тя е смесена с теология, която няма нищо общо нито с протестантството, нито с Реформацията.

Аз, разбира се, осъзнавам отрицателните страни от публично опровергаване на едно движение със затихващи функции. Георги Бакалов обича да вдига много шум около себе си; всъщност, можем спокойно да кажем, че той самият е любимата тема за самия себе си. Независимо от вдигнатия шум, повечето наблюдатели на ситуацията около него знаят, че той губи влияние в България; броят на последователите му е спаднал на незначителен процент от състоянието през 90-те, и много от първоначалните „лидери“ и членове активно критикуват Бакалов и църквите му за финансови измами, психически тормоз и тиранично отношение, теологични отклонения и др. В такива случаи обикновено човек не се намесва, а оставя нещата сами да извървят естествения си път; откритата критика може само да легитимира донякъде разпадащата се организация на Бакалов. От друга страна, обаче, трябва да отговоря на въпроса на читателката по-горе. Освен това, от моите наблюдения върху недоволните, които са напуснали организацията на Бакалов, заключавам, че тези хора – колкото и основателни да са оплакванията им – не засягат основния проблем, а именно, липсата на здрава библейска теология при Бакалов и движение на „апостолската реформация,“ на което той е член. Моят аргумент е, че именно неговата теология вдъхновява неговата практика (идеите имат последствия); и следователно, ако опонентите му не осъзнаят проблемите в теологията на Бакалов и не променят своята теология, те са обречени да повторят грешките в бъдеще, но с друг извършител. Следователно тези статии са необходими по-скоро като учебно пособие по теология, а не толкова като критика към едно движение със затихващи функции.

Едно последно уточнение преди да пристъпя към сравнението: Наясно съм, че е малко пресилено да се говори за „теологията на Бакалов.“ Да се намери такова нещо като „теологията на Бакалов“ не е лесна работа. Повечето от онова, което той пише и говори, е свързано или с него самия и неговата важна роля в Божието царство, или е кратки лозунгарски послания с незначителни количества теологично съдържание. Човек трябва да събира теологията на Бакалов по парченца от лозунгарски изказвания, безсъдържателни статии, и автоевлогии. За щастие, има странични извори, до които можем да се допитаме: и това е С. Питър Вагнер, когото Бакалов смята – или поне доскоро смяташе, преди Вагнер да бъде премахнат от позицията на водач на Новата апостолска реформация в САЩ – за свой духовен наставник. Много от изказванията на Бакалов носят почерка на Вагнер – включително в лозунгарството – така че спокойно можем да заключим, че Бакалов споделя теологията на Вагнер. Това е допълнителна отправна точка за моя анализ.

И така, да пристъпим към анализа. За всеки анализ на теологията или идеологията на даден човек трябва да зададем следните пет въпроса:

  1. Какво вярва той относно Бога и Неговата личност и естество?
  2. Какво вярва той относно човека, обществото и неговите институции, включително църквата и спасението, семейството, държавата, икономическия живот, формата на управление, и т.н.?
  3. Какво вярва той относно закона, правилата за взаимоотношения и взаимодействия между индивидите и институциите, или казано по друг начин, относно правилото за праведен живот?
  4. Какво вярва той относно историята, относно Божиите заветни санкции върху хора и народи, върху смисъла на историята като развитие към определена цел?
  5. Какво вярва той относно бъдещето, относно Божието царство и неговата победа или поражение в историята; и още по-важно, кой наследява това царство в историята?

Отговорите на тези пет въпроса дават пълна представа за мирогледа и теологията на един човек. Като имаме предвид тях, можем да разгледаме разликата между Бакалов и учението на истинската Реформация.

Личността и естеството на Бога

Ако има една тема, която характеризира конфликта на Реформаторите с Римската църква, това е въпросът за Божието върховенство (още наричано Божия суверенитет). Учението за абсолютното върховенство на Бога във всичко се нарича днес калвинизъм, но не защото е на Калвин, а защото е било най-подробно и последователно обяснено и защитено от Калвин. Както Чарлс Спърджън казва много години по-късно, „Калвинизъм е просто галеното име на самото благовестие.“ Но то не е ограничено до Калвин. Всъщност, много преди Калвин да систематизира учението, Мартин Лутер пише своята превъзходна защита на Божието върховенство, Робството на волята, против ученията на Римската църква. В центъра на това учение е вярата, че Бог е абсолютен, непроменим, всезнаещ, всемогъщ и всеприсъстващ. Той знае бъдещето защото Той го прави да става, бивайки извън времето. Той върховно решава всичко, включително спасението на отделните хора, но също и съдбата на хората и народите. Човек не може сам да посегне към спасението тъй като е напълно извратен в своето мислене и желания („робството на волята“). Само Бог може да промени сърцето на човека и да го насочи към Исус Христос и спасението; и тъй като решението за спасение принадлежи само на Бога, следователно Бог е Този, Който предопределя, както е ясно от Римляни 9. Докато Римската църква настоява на способността на човека да усъвършенства себе си духовно и морално за да постигне спасение, Реформаторите правилно виждат в това отнемане на славата от Бога и даването ѝ на човека. Лутер, посочвайки към необратимата поквара на човешкото сърце, предупреждава, че когато бъде премахнато Божието предопределение, резултатът не е „свободна воля“ в човека, а власт на случайността и хаоса, тъй като грешното човешко сърце не може да произведе никакъв ред или добри решения. Без Бог да управлява върховно всички неща, няма никакъв ред, няма никакви причинно-следствени връзки. Всъщност, нещо повече: няма спасение.

Какъв е възгледът на Бакалов? Разбира се, трябва да започнем с уточнението, че той може и да няма възглед относно тази точка, тъй като и без това мисленето му е много объркано, доколкото можем да съдим от неговите проповеди и писания. Може дори да не знае, че има такъв теологичен проблем, и че е решен по определен начин от Реформацията. Но ако допуснем, че Бакалов всъщност знае за какво става въпрос, може да се направи условният извод, че Бакалов всъщност подкрепя пелагианските еретици в Ранната Църква, а също и Римската църква по времето на Реформацията, отричайки Божието абсолютно върховенство. На няколко пъти в различни объркани послания той критикува калвинистите; на едно място дори заявява, че възгледът за Божието предопределение унищожава способността на човека за растеж и развитие. (Това е също твърдението на мнозина антихристиянски социолози. Онези, които търсят правдива оценка на калвинизма, като Макс Вебер, твърдят точно обратното: че учението на Калвин всъщност дава началото на невиждано преди развитие на човешкото предприемачество, новаторство, стремеж към свобода и към ефективно управление на икономическите ресурси, и т.н. Бакалов тук се съгласява с невярващите и атакува християнството.)

Допълнителна информация може да се получи от вярванията на неговия „ментор и наставник“ в САЩ, С. Питър Вагнер. В своята книга, Dominion!: How Kingdom Action Can Change the World, Вагнер обявява, че неговата позиция относно личността и естеството на Бога е „отворен теизъм“ („open theism“). Отвореният теизъм е съвременно течение, чиято цел е да намери аргументи против възгледа на Реформацията за Божието върховенство; той се споделя от някои римокатолически и либерални протестантски теолози. Отворените теисти отхвърлят като противоречиви качествата на Бога, които традиционната църковна теология приема за библейски доказани: непроменимост, недосегаемост, всемогъщество, всезнание и всеприсъствие. Тези качества на Бога неизбежно водят до калвинисткия възглед за естеството на Бога и Неговото отношение с човека. Но отворените теисти отхвърлят тези качества, и вместо това твърдят, че Бог всъщност е променим, може да бъде повлиян от външни фактори, не е абсолютно всемогъщ, всезнаещ и всеприсъстващ. Само ако тези качества на Бога бъдат отречени, човекът може да запази своята свобода на волята и своята морална отговорност. Нещо повече, промяната в Бога трябва да дойде от външен източник или да бъде предизвикана от външни фактори. В края на краищата, Бог променя Себе Си и Своето познание за историята и вселената благодарение на дейността на човека или колективното човечество като цяло (което е също възгледът на Хегел). Бог зависи от действията на човека, е крайният резултат. Освен това, Бог всъщност не може да предвижда бъдещето, защото бъдещето просто не съществува преди да се е случило. За да може човекът да е свободен и морално отговорен, твърди отвореният теизъм, Бог трябва да не бъде абсолютен.

Възможно е Вагнер да не приема всички точки на отворения теизъм. Но дори да приема само някои от тях, учението е откровена ерес и недопустимо отклонение от библейското послание. И все пак Вагнер го приема, защото то е единственото логически последователно учение, което отрича учението на Реформацията за Божието върховенство. Стандартното арминианство и уеслианство за „свободната воля“ на човека са твърде необосновани логически и библейски, за да могат да произведат каква да е систематична теология. По презумпция Бакалов, като последовател на Вагнер и критик на калвинизма, също поставя себе си в кръга на хората, които вярват в неабсолютния Бог на отворения теизъм.

Трябва все пак да посоча, че не всички водачи на Новата апостолска реформация в САЩ приемат това учение. Преди няколко седмици Джоел Макдърмън (двамата с него пишем за American Vision; бил е два пъти в България като говорител в конференции за библейски мироглед) е бил поканен на годишното събрание на лидерите на НАР в Далас. Причината е била неговата критична статия относно това движение, Seven Mountains Dominionism: “Not the Same Brand.” Джоел е бил поканен да говори за теологичните проблеми, които вижда в Новата апостолска реформация. Джоузеф Матера, един от лидерите, също е говорил против отворения теизъм и за опасностите от него като еретично учение. В допълнение, от известно време С. Питър Вагнер дори не е на ръководен пост в движението, и една от причините е неговата проблематична теология. От друга страна, други активни участници в НАР са възприели много от своите теологични възгледи от реформистки (калвинистки) теолози; например, Денис Пийкок (Всемогъщият и синове: Да правиш бизнес по Божия начин и Да спечелим битката за умовете на хората) открито признава влиянието на Р. Дж. Ръшдуни върху него; Лорън Кънингам от Youth With A Mission пък е повлиян от калвинисткия теолог и автор Франсис Шефър; Джоузеф Матера признава влиянието на калвинисткия теолог и философ Корнилиъс Ван Тил. Не е изключено, поради “смяната на властта” в НАР в Америка, Бакалов да промени отново тона си и сега да говори в полза на калвинизма. Поне засега, обаче, няма свидетелство той да се е отрекъл от еретичния възглед за Бога на своя “ментор и наставник” С. Питър Вагнер.

Въпросът е, как възгледът за естеството и личността на Бога засяга възгледите на даден човек относно обществото, взаимоотношенията в обществото, и особено взаимоотношенията вътре в институциите, конкретно в църквата, държавата и доброволните организации? Аз ще говоря повече за това във втората статия от тази поредица. Тук само ще дам по-общ поглед върху въпроса за властта и авторитетното откровение, който ще ни позволи да продължим анализа си по-нататък.

Принципът е следният: Винаги, във всички човешки взаимоотношения, ще има някакъв източник на абсолютна власт. Без абсолютна власт не е възможно да има въобще общество; общество без върховен източник на авторитет обикновено бързо се разпада, или бързо води до появата на някакъв абсолютен владетел.

За този източник на абсолютна власт имаме само две възможности: Бог или човекът. Ако Бог не е върховният владетел – предузнаващ, предопределящ, абсолютен, всезнаещ, всемогъщ, всеприсъстващ – тогава някой човек или човешка институция ще заеме това място. Разбира се, човекът или човешките институции не могат да поемат никое от тези качества на Бога, но те поне могат да действат като че ли са Бог, и дори да въвеждат законодателство, което да установява божественото положение на даден човек или институция. Превъзходният пример в Библията и историята е Римската империя по времето на Исус и апостолите: Официален култ към Цезаря като бог, макар и всеки да е знаел, че той е обикновен човек. Но официален култ не е необходим за една институция да претендира за божественост; достатъчно е тази институция да твърди, че тя може непогрешимо да тълкува истината. Папството е един пример за това. Друг пример е съвременната “социална държава” с нейните претенции, че няма закон по-висш от нейното законодателство. В Непогрешимостта: Неизбежният възглед, Р. Дж. Ръшдуни ясно показва, че съвременната държава претендира за божественост, когато отрича правото на съществуване на алтернативни, “неодобрени” тълкувания на морала и правото.

Реформацията, от своя страна, като възстановява възгледа за Бога като абсолютен, предопределящ, и всемогъщ във всичко, което става, отрича на човека и човешките институции всякакви претенции за божественост. Принципът на Мартин Лутер, че “всеки вярващ е свещеник,” е бил смятан от Римската църква за принцип на хаос – ако всеки вярващ е свещеник, кой ще определя кое е правилно и кое не е? Разбира се, за теологията на римокатолицизма, която отрича върховенството на Бога в абсолютния смисъл, не е възможно да им ред, ако няма човешка институция, която да контролира всичко. Оттам идват и претенциите на папата за непогрешимост – без такива претенции наистина ще настъпи хаос. Но за Реформаторите редът в обществото и вселената не идва от абсолютни човешки институции, а от абсолютния Бог, Който върховно работи чрез индивиди и институции, като разпределя отделно на всеки индивид и всяка институция Своята благодат, а също и техните ограничени области на действие и отговорност. Калвин потвърждава още по-силно този принцип, и му дава сериозна библейска обосновка.

Или, ако искаме библейски пример за противоречието между двата възгледа, можем да го намерим в 1 Царе 8: Хората искаха цар, но не защото отхвърлиха Самуил, а защото отхвърлиха Бог да не царува над тях. Ако обществото не вярва в абсолютен Бог, резултатът е абсолютен човешки владетел.

Не е изненада, че всяко общество, където калвинизмът намира здрава почва, в крайна сметка развива идеите за индивидуална свобода и неотменимост на правата на живот, свобода и собственост за индивидите. Холандия, Швейцария, Шотландия, Англия, и особено Съединените Щати в своето начало са отражение на идеала на Реформацията за праведни общества: минимална, децентрализирана държавна и църковна власт, предимство на личното себевладение и семействата, и директно управление на Бога в обществото чрез индивидите и главите на семействата. Съвременното либертарианство, дори когато е изповядвано от атеисти, е неизбежно плод на Реформацията, и конкретно на трудовете на Жан Калвин, холандските калвинисти и английските и американските пуритани. По думите на холандския теолог и министър-председател на Холандия, Абрахам Куйпер, “Калвинистите винаги първи са грабвали меча в борбата за защита на свободата на човека срещу тираничната държава.”

Обратното, обществата, които отхвърлят възгледа на Реформацията за Божието върховенство, неизбежно се предават на нарастваща човешка власт, тирания, и централизирани политически структури. Не е изненада, че източноправославните църкви с тяхната погрешна теология се оказват напълно неспособни да противостоят на комунистическата тирания, и само калвинистките църкви в Унгария и Трансилвания оказват максимална съпротива на комунизма.

Но държавата не е единствен кандидат за абсолютна власт и непогрешимост. На по-ниско ниво, църквите или парацърковните организации също могат да имат подобни претенции. Калвинизмът естествено води до учението за “плурализъм в ръководството” и следователно отхвърля идеята за абсолютна власт в църквата на един човек или група хора; ако Бог е върховен, и ако всеки вярващ е свещеник, тогава трябва да има някакво разделение на властите и вътре в църквата. Но ако Бог не е върховен, тогава единственият начин да има някаква свързаност и ред в църквата е властта да остане в ръцете на един човек. Римокатолическата църква е един пример. Бакалов е друг. За него е важно всяко авторитетно откровение и мнение да минава през него. Защо? Защото самата теология на отворения теизъм не позволява абсолютен Бог, Който управлява всичко абсолютно и безусловно. И Бог има нужда от човек – специален човек, “старши апостол” – за да управлява църквата. Без да разбираме тази конкретна характеристика от възгледите на отворения теизъм на Вагнер – а оттам и на Бакалов – няма да можем да разберем причините за политиката в църквата. Нещо повече, няма да можем да разберем защо толкова хора толкова дълго го търпят. Идеите имат последствия. Учението на Реформацията – калвинизмът – отдава абсолютната власт на Бога и следователно отрича абсолютна власт за човека или човешките институции. Алтернативите на калвинизма – пелагианство, хуманизъм, арминианство, отворен теизъм – отричат абсолютната власт на Бога, и следователно трябва да я заменят с абсолютна власт на човека, било в строга църковна йерархия, или в сляпо следване на водач на култ, или в тоталитарна държава.

Критиците на Георги Бакалов трябва да вземат предвид тази особеност на теологията на Бакалов. Нито С. Питър Вагнер, нито Бакалов и неговата организация не могат да бъдат разбрани напълно, ако няма разбиране за истинския им възглед за Бога, Неговата личност и естество. Идеите имат последствия. Проблемите, тираничният подход, злоупотребата с власт, пари и доверие не са просто личностен проблем на един човек. Те идват от цялостна теология, която прави дадени хора да бъдат по-важни от другите, и следователно над моралните стандарти за “тълпата.” Ако тази истина не бъде разбрана, и ако християните в България не се върнат към учението на Реформация за Божието върховенство, същата грешка ще бъде повтаряна още много пъти.

(към част 2)

5 отзива

  1. anonim says:

    Колко жалко, че хора като вас се наемат, да дават мнение за Бакалов… На мен ми звучи, като празнословие и измислица прочетена в книга! Суха статия нямаща живот а само цел да опетни…

  2. Жалко е човек да не застава зад думите си, г-н Anonim…

  3. bogoizbrania says:

    Погледнете докато не са го оправили, купчина правописни грешки в покана за лидерски час, явно реакция на тази статия :-)

  4. „Днешната апостолска реформация, за разлика от историческата реформация от средните векове, не е опит за предлагането на някако радикално ново кредо на вярата и доктрините на християнството. Напротив, ние вярваме, че голямата нужда днес е именно завръщането към древените принципи на богоугодно лидерство и управление, според учението, което виждаме в Библията. “

    Ах, някои хора така и не знаят към какво призовава историческата Реформация, та си приписват нейните функции.

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>