Нито апостолска, нито реформация: Разликите между Бакалов и истинската Реформация (част 2)

(към част 1)

от Божидар Маринов

Човек, общество, институции

Възгледът на Реформацията относно човека и обществото може да се обобщи по следния начин: Човекът е поставен да владее над земята, но не и над другите хора. Властта на човека над земята е установена в самото начало, при Сътворението:

И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.
(Бит. 1:26-28)

Тази заповед за господство над земята и всичко, което е на нея, е наричана от теолозите “мандат за господство,” или “завет за господство.” Тя е основата на цялата дейност на човечеството след Грехопадението. Дори в своето паднало състояние Адам и Ева все още носеха в себе си мандата за господство, и дори когато бяха изгонени от Градината, те продължиха да вършат дейността по разширяване на господството на човека върху създанието. Беше много по-трудно, тъй като земята извън Градината не беше обилно напоена с вода, както беше Градината, и нямаше дървета, които да дават всекидневна храна на хората. Задачата стана по-трудна, но човечеството не беше освободено от нея.

Тази задача за господство първоначално не беше дадена на държави, църкви, кланове, общности или други големи колективи. Тя беше дадена на семейството; по-точно, на индивидуалното семейство, мъж и жена, свързани в брак. Задачата не беше дадена и на “разширеното семейство,” което би включвало бащата, майката, но и техните пълнолетни синове и техните жени, деца, заедно с чичовци, лели, братовчеди, далечни роднини и т.н. Бог съвсем ясно даде да се разбере, че всяко ново семейство трябва да бъде отделено институционално (макар и да остава географски и емоционално свързано) от семейството на родителите: “Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът” (Бит. 2:24). Задачата беше дадена универсално на човечеството; но изпълнението ѝ трябваше да бъде индивидуално. Завладяването на земята под човека според Божията заповед трябваше да стане от индивидуални семейства, мъж и жена свързани в едно тяло, без господство на едно семейство над друго или на една група над друга. Дори властта на мъжа над жената в семейството я нямаше в началото; подчинението на жената дойде само като проклятие, следствие от Грехопадението, заедно с родилните болки (Бит. 3:16). Семейството като едно тяло под Бога трябваше да завладява земята; Бог не беше предвидил власт на човек над човека. Всяка такава власт дойде като следствие от Грехопадението.

И наистина, веднага след като Каин уби брат си Авел, той се оттегли от Господнето присъствие и построи първия град (Бит. 4:17). Това е стремежът на падналия човек винаги когато се оттегли от Господнето присъствие: да създаде изкуствена общност, колектив, в който едни да владеят над други. (Не че Бог няма намерение да създаде град, но както ще видим, властта в този град ще е основана на съвсем други принципи.) След Потопа, събраното човечество в Сенаарската земя също започна да строи кула, която да стига до небето (кулите в Библията са символ на човешка власт), не да се разпространява по земята в децентрализирани общности за да я завладява, според заповедта в Битие 1:26-28. Строежът на тази кула очевидно е бил под властта на Нимрод, първия “силен на земята,” и първия, който “царува в Сенаарската земя [Вавилон]” (Бит. 10:10). Стремежът на падналия човек винаги е или да се подчинява на владетели, или да да владее над хората и да постави все повече хора под своята власт.

Не е странно тогава, че историята на Божия народ е постоянна борба между децентрализираното, основано на семейства общество, и политически тиранични царства и империи. Изходът от Египет беше конфликт между свободното децентрализирано общество на Бога и строгата политическа йерархия и икономическа тирания на Фараона. Цялата книга Съдии е описание на войните между свободното общество на Израел и деспотичните режими на околните народи. Когато народът на Израел поиска от Самуил същата политическа структура както езическите народи, Бог заяви, че това е защото са отхвърлили Него като цар (1 Царе 8:7); показвайки по този начин, че Божието управление (теокрация) е несъвместимо с човешката тиранична власт. (Противно на погрешния възглед на много християни днес, теокрацията е точно обратното на тирания; както Р. Дж. Ръшдуни казва, “теокрацията е най-близкото нещо до радикално либертарианство, което е възможно да бъде построено.” Отхвърлянето на теокрацията води неизбежно до тирания.) Късната история на Израел също беше в контекста на войните на Божия народ срещу няколко големи империи. И във видението на Навуходоносор, изтълкувано от Данаил, имаме четири големи империи една след друга, които в края на краищата – при идването на Исус Христос и Неговата смърт и възкресение – биват унищожени, за да може камъкът, не с ръце отсечен (тоест не основан на човешки умения или власт), който ги е унищожил, да стане планина, която изпълва целия свят.

След възкресението на Христос, с разпространяването на християнството, империите постепенно престават да съществуват. Карл Велики, първият открито християнски владетел на Европа, променя самото определение за владетел, отхвърля претенциите за божественост на римските императори, и нарича себе си “слуга” на Бога и народа – революционно действие за времето си. Общественото устройство на неговата империя наподобява съвременните идеи за аграрно либертарианство, със свободни селски общини и църковни общности, които се самоуправляват, и единствено дължат лоялност на владетеля във време на война. Повечето от християнския свят по това време е точно такъв: свободни самоуправляващи се общности. Дори по-късно, при установяването на феодализма, хората продължават да смятат личната свобода за духовна ценност, което води до възникването и утвърждаването на свободните градове в Европа. Реформацията, разбира се, произвежда общества, които са политически децентрализирани и основани върху индивидуална свобода, минимална държавна власт, и частна собственост (Швейцария, Холандия, Англия, Шотландия, Съединените Щати). Докато старите езически империи съществуват в продължение на векове (Египет повече от 20 века, Рим около 12 века), в новозаветния период, в който камъкът от Данаил е станал планина изпълнила целия свят, никоя империя не може да просъществува твърде дълго. Съветската империя, например, просъществува само 70 години, независимо от огромните ресурси и убедителната идеология, които я крепяха. В края на краищата, след 20 века християнство вече е очевидно, че църквата и християнството нарастват във влияние и брой привърженици, докато опитите за възстановяване на старите империи винаги се провалят, и то за много кратко време.

Все пак, има опити за възстановяване на абсолютната власт на човек над човека, но този път в Църквата. Пирамидалната бюрократична структура на Римската църква, и близкият съюз на източноправославните църкви с политически тиранични режими са такива опити. Когато Лутер нарича Римската църква “Вавилон,” той не го прави случайно. Приликата на централизираната папска бюрокрация с кулата в Сенаарската земя е достатъчно очевидна, за да се види, че Рим е само повторение на стремежа на падналия човек към власт; само че този път не в държавата, а в църквата.

Очевидно, когато падналият човек се оттегли от Божието присъствие, той не се опитва да упражнява господство над земята, а над другите хора; оттам идва и стремежът към тиранична власт. Но дали това означава, че библейското учение отрича валидността и законността на всяка власт?

Не. Разбира се, в света след Грехопадението са необходими структури на власт. Вече споменах по-горе, че вътре в семейството Бог установи система на подчинение: “мъжът ти ще владее над теб.” Очевидно, по-късно Бог установи системи на държавна и църковна власт, и чрез Своя Закон легитимира тяхната функция в обществото. Но за разлика от властовите институции на падналия човек, които са основани върху господство върху човека, системите на власт определени от Божия Закон са основани върху съвсем различен принцип: слугуване. “Който служи, води,” е библейският принцип, и самият Исус каза следното за принципа на властта според Библията:

Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина.
(Мат. 20:25-28)

По същия начин е описан и владетелят в Римляни 13:4: “Божий служител за твоя полза.” Нито “служител,” нито “за твоя полза” някога са били част от езическия възглед за властта. Павел тук говори неща, които са в пълно противоречие с определението за власт на официалната идеология на Римската империя. Но тези думи по-късно стават основата за християнската политическа философия. В тази политическа философия всички власти в обществото трябва да са основани на слугуване, а не на господаруване. За първостепенна власт в обществото се приема себевладението (то е плод на Духа, виж Гал. 5:22-23, и то е също част от Благовестието, когато бъде проповядвано на владетелите, Деян. 24:25). След себевладението, в обществото има семейна власт, църковна власт, и държавна власт, а също и властта на различните доброволни организации и икономически образувания. Но всяка от тези власти не е направена за да поддържа и увековечава себе си, а за да служи. И следователно всяка власт остава ограничена в своята си област, определена ѝ от Божия Закон. Църквата има ограничена област на власт, където църковните старейшини могат да изискват определено съобразяване с техните решения – тази област е проповядването и тайнствата, което означава, че църквата може да говори към всички останали институции (без да им заповядва) и може да изключва от Господната вечеря всички, които живеят в открит грях. Държавата има своя ограничена област на власт – наказването на престъпленията. Семейството има своя ограничена област на власт – икономическата издръжка на деца, престарели родители и бедни, образованието на децата. Във всеки от тези случаи ключовата дума е слугуване, което означава, че една институция става незаконна веднага щом като прекрачи чертата и стане от слуга на господар. А това става когато институцията започне да се намесва в законните области на действие на другите институции, и още по-лошо, когато започне да изземва функциите на главната област на управление: себевладението. Обществото на Реформацията е “република” в истинския смисъл на думата: не “представителна форма на управление,” което не означава нищо, а “цялостно децентрализирано общество, в което никоя институция или индивид нямат абсолютна власт да господаруват и владеят над другите индивиди и институции в техните области на отговорност и управление.”

Какъв е възгледът на Бакалов относно това? Или по-точно, какъв е възгледът на С. Питър Вагнер и на Новата апостолска реформация?

Джони Енлоу, популярен автор от НАР и близък на Вагнер, дава съвсем ясно да се разбере, че “апостолите” гледат на политическата власт и нейното завземане като най-важната стъпка в тяхната програма (нещо, което нито Реформацията, нито Християнската реконструкция като наследник на Реформацията някога са проповядвали, макар и да са обвинявани несправедливо в това):

Планината на властта, или политиката, е планина, за чието превземане Господ започва да поставя в позиция Своите хора…

Поради здравия контрол на врага върху тази планина, тя е много опасна планина за онези, които не са духовно подготвени за това. Но ние трябва да я завземем. Илиевата революция ще започне да изтласква силите на мрака от тази планина и да установява праведна власт на върха ѝ…

Проблемът, разбира се, е, че самото съществуване на тази планина е неправедно. Съвременната тоталитарна социалистическа държава, която се намесва в живота на хората, семействата, църквите и пазара, е по своето естество сатанинска. Призивът на Енлоу не се различава от желанието на израилтяните в 1 Царе 8 да имат цар “като другите народи.” Но в учението на НАР няма ясно учение за разделение на властите. Точно обратното: Тоталитарният и тираничен характер на съвременните институции ще се запази, само ръководството ще се смени с християни, които ще действат “праведно.”

Рик Джойнър, друг говорител на движението, признава, че целта е авторитарен контрол от позиция на власт:

Царството неизбежно ще започне авторитарно в много отношения, в много области, но ще се придвижва към все повече свобода – така правят всички истински църкви и движения, които вървят към царството.

Библейското свидетелство, разбира се, противоречи на тези твърдения. Израил трябваше да излезе от Египет, да се освободи политически от авторитарен, тоталитарен политически режим, и да започне своя път към царството като свободно, децентрализирано, либертарианско общество. Ако Рик Джойнър организираше нещата, неговото решение би било да сложи Мойсей на мястото на Фараона и след това да използва тоталитарната тиранична власт в Египет, за да направи всички да вършат правда, с обещанието, че за в бъдеще ще има повече свобода.

Този тоталитарен, авторитарен подход не се ограничава до държавата. Идеята за естеството и действието на църквата като институция също е подчинена на същите правила. В учението на Реформацията църквата има много ограничени функции: проповядването и тайнствата (Кръщението и Господната вечеря), макар, разбира се, проповядването на църквата не се ограничава само до въпросите за личното спасение, а също до семействата, икономическия живот, политическия живот, общественото устройство, образованието, науката и т.н. Църквата довежда Божието откровение до всяка област от живота, но тя не заповядва във всяка област от живота. Както при държавата, църквата е ограничена във властта си, и отново тя трябва да отстъпи там, където Божият Закон ясно казва, че нещата трябва да бъдат оставени на личното себевладение и семейното управление. Но в църквите повлияни от НАР това не е така. Църковната йерархия има право да се намесва в икономическия живот на своите членове, в техния семеен живот; има право на техните пари, и няма задължение за отчетност пред събранието относно къде отиват парите от дарения и десятъци. Тази разширена власт на църквата води до злоупотреби, разбира се, но самата теология не позволява “апостолите” да бъдат държани отговорни за тези злоупотреби. При Бакалов това е съвсем очевидно, като се имат предвид множеството оплаквания от бивши членове на църква Прелом. Той съвсем последователно и систематично се възползва от тоталитарната идеология на движението.

Следователно практиката на Георги Бакалов не трябва да ни изненадва. Тя е следствие от неговите възгледи относно човека, обществото и институциите. Възгледът на НАР е силно тоталитарен и тираничен; той не допуска ограничени сфери на власт и отговорност, нито допуска върховенство на личното себевладение над останалите форми на управление, когато става въпрос за изграждане на църковни общности или на цялото общество. Той, разбира се, следва от неправилния възглед за Бога, за който говорих в предишната статия. Както ще видим в следващата статия, този възглед води до етичен релативизъм, тоест липса на ясни, конкретни, библейски правила за поведение и взаимоотношения, което е следващият проблем в теологията на Бакалов.

И така, ако няма здрава теология относно човека, обществото, институциите, и социалните взаимоотношения, недоволните от Бакалов няма да могат да представят ясна позиция против него. Не можеш да биеш нещо с нищо. Ако няма връщане към обществената теория на Реформацията за себевладението като основна форма на социално управление, и за ограничената и децентрализирана власт на институциите, рецидиви като Бакалов ще се повтарят многократно, дори дълго след като Бакалов е изчезнал от сцената като явление. (Те всъщност се повтарят в други църкви и сега.) Още по-важно, нужно е връщане към учението на Реформацията за мандата за господство, който Бог дава на човека и семейството му. Без този мандат за господство, отделният индивид няма предназначение и смисъл на живота си в този свят, освен да чака влака за небето. Когато предназначението и смисълът са отнети, тогава вакуумът бива запълнен с някоя институция, която дава предназначение и смисъл, но затова пък отнема напълно свободата на отделния човек. Църквата, или държавата, или фирмата, или кланът, стават източник на смисъл на живота, и тогава предявяват пълни претенции върху живота на човека. Когато човек няма пряко предназначение в този свят, в своята си област, да завладява земята под Бога, той става лесна плячка за онези, които искат да владеят над него. Не е случайно, че най-уязвимите жертви на всяка тирания са онези, които не знаят какво да правят с живота си и нямат област за развитие и растеж. И не е случайно, че страните, в които учението на Реформацията за мандата за господство е възприето като обществена ценност, няма тирани.

(към част 3)

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>