Нито апостолска, нито реформация: Разликите между Бакалов и истинската Реформация (част 3)

(към част 2)

от Божидар Маринов

Закон, етика, взаимоотношения

Централната характеристика на едно общество са неговите закони. Те са които свързват обществото в едно цяло, и правят връзката между поколенията. Отделните индивиди се раждат и умират, институции и организации и семейства идват и си отиват, технологиите и икономиката се развиват или западат; но най-трайният елемент на обществото, този който му дава самата дефиниция, са законите.

Аз използвам думата “закони” тук в обобщения смисъл: не само официално прокараните държавни закони, налагани със силата на държавата. Всъщност, в много случаи в историята, и дори днес в България и на много други места, някои държавни закони са закони само по име, но на практика въобще не действат като закони, и обществото не бива регулирано от тях. Някои юристи наричат това “законодателна саморегулация” на обществото срещу глупави или неадекватни закони. “Закони” в този случай включва цялата съвкупност от обществени правила, норми, доброволни съглашения, наследени традиционни практики и обичаи, които регулират поведението на хората. И да, държавните закони са включени в това, както са и църковните канони и правила. Включени са също общоприетите празници и начини на празнуване, наследените навици и придобитите нови практики, формите на пазарна размяна и производствена организация, взаимоотношения между членове в семействата, между различните институции, между господари и слуги, работодатели и работници, мястото на военни и полицейски организации в обществения живот, участието на науката и технологиите в решенията на хората и в икономическия живот, организацията на местния живот, жилищата, доброволните организации и тяхното място в обществото, и т.н., и т.н.

Не е възможно да има общество без закони; то би се разпаднало. Всъщност, дори не може да се дефинира такова общество – то би било лудница, не общество. (Дори и в лудницата има някакви установени правила на взаимоотношения между лудите.) Въпросът никога не е дали ще има закони или не; въпросът винаги е: Чий закон ще управлява обществото?

И този въпрос никога не е морално неутрален. Въпросът за това чий закон ще управлява едно общество винаги е решение между добро и зло. Има добри закони, има и зли закони. Законите никога не са просто “рационални,” или “прагматични,” или “целесъобразни.” Всички държавни закони, всички междучовешки отношения, всички институционални наредби, традиции, обичаи, икономически уредби, семейни правила и т.н., са основани върху разбирането на хората за добро и зло, за правилно и неправилно. Още по-важно, всички те са основани върху разбирането на обществото за Бога, за Неговата личност и Неговото естество, и за мястото на човека и обществото в Неговия план. Законите винаги идват от разбиране за някаква висша справедливост и праведност. Р. Дж. Ръшдуни казва, “Източникът на закона за едно общество е богът на това общество.”

Накратко, законът е морал, налаган или чрез държавна принуда, или чрез обществен натиск, или просто наследен в навици и обичаи. Той е практическото приложение в живота на обществото на теоретичното вярване относно добро и зло. Или, да го кажем по друг начин, законът е вяра въплътена в дела.

Въпросът сега е: Къде трябва да отидат християните, за да научат християнския възглед за закона, и да намерят законите, които съответстват на християнския възглед за добро и зло? Отговорът е: На същото място където отиват за да научат важните неща относно своята вяра. Писанието. Павел казва на Тимотей:

Всичкото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело.
(2 Тим. 3:16-17)

Очевидно, когато християнинът иска да разбере какви са законите, които определят кое е добро дело и кое не е, трябва да отиде при Писанието. Нещо повече, Павел казва, “всяко добро дело.” Не само личните добри дела, но също добрите дела на човека в семейството, в църквата, в офиса, при урната за гласуване, на пазара, в университета и т.н. Писанието не ни учи само на вяра; то ни учи на вяра въплътена в дела. Правилата, които определят кои дела са добри и кои зли – за индивида, за семейството, за църквата, за държавата и за всички останали институции – се наричат Божия Закон.

Или, ако се върнем към принципа засегнат в предишната статия, Божият Закон е инструкциите дадени на човека за упражняване на праведно господство над земята. Без Закона човекът ще упражнява неправедно господство. Както ще видим по-късно в тази статия, без Закона човекът ще иска да упражнява господство над другите хора, не над земята.

Къде се намира този Закон в Библията? В цялата Библия, Стария и Новия Завет. (Спомнете си, че когато Павел говори на Тимотей за “всичкото Писание,” книгите на Новия Завет още не са били написани.) Обобщението на Закона е дадено в Десетте Заповеди: първите пет за отношението на човека към Бога, вторите пет за отношението на човек към човека. Двете групи съответстват на думите на Исус относно двете най-големи заповеди: “Възлюби Бога” (първите пет Заповеди) и “възлюби ближния си” (вторите пет Заповеди). След като Десетте Заповеди бяха дадени в Изход 20, след това в Изход 21-40 глава бяха дадени практическите приложения в условията на тогавашния Израел. Бог даде на Израел казусни примери и практически приложения, за да знаят как на практика ще изглежда едно общество изградено на Десетте Заповеди. Тези Заповеди не бяха само за Израел, тъй като Бог ясно посочи, че те ще бъдат също евангелизационно средство за околните народи:

Ето, аз ви научих повеления и съдби, според както Господ моят Бог ми заповяда, за да вършите според тях в земята, в която влизате да я наследите. И тъй, пазете и вършете ги; защото това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които, като чуят за всички тия повеления, ще рекат: Ето, мъдри и разумни люде са тия на тоя велик народ. Защото кой народ е толкова велик щото да има бог тъй близо при себе си, колкото е Иеова нашият Бог близо при нас всеки път, когато Го призоваваме? Или кой народ е толкова велик щото да има такива справедливи повеления и съдби, какъвто е целият тоя закон, който излагам пред вас днес?
(Вт. 4:5-8)

Вярата на Израил трябваше да бъде цялостна: започвайки от отделния човек, неговото семейство, местните синагоги (църкви), и политическата власт, тоест градовете и нацията. И неразделна част от тази цялостна вяра трябваше да бъде Божият Закон, който трябваше да бъде основата на взаимоотношенията между хората и институции във всяка област на живота.

Разбира се, останалата част от Библията също дава практически правила за живот. Новият Завет ни дава тълкувания на Закона, които не виждаме в Стария, но определено валидността на Закона си остава, тъй като вярата е същата. Исус каза, че точките и йотите на Закона продължават да са валидни (Мат. 5:18). Дори още по-ясно, Павел казва, че Законът е добър, когато се употребява законно, и показва, че законната употреба на Закона е за престъпленията описани в Стария Завет; след което Павел заявява, че основанието за употребата на Закона не е друго, а самото Благовестие, което му е било поверено! (1 Тим. 1:8-11).

Повечето християни днес не осъзнават, че историята след възкресението на Исус Христос е всъщност сблъсък на две юридически системи – старите езически и имперски законови кодекси срещу “каноничното право,” което е било открито основано върху Библейския Закон. Докато през първите три века от съществуването на Църквата библейският Закон се е прилагал само в Църквата, след Константин и Никейския Събор империята започва много бавно и полека, но все пак сигурно, да се отърсва от старото Римско право, което е било основано върху езическите закони на ранната Римска република. Няколко книги са важни за да се разбере този процес, най-добрите от които са Древният град на Куланж (Numa Fustel de Coulanges, The Ancient City: A Study on the Religion, Laws, and Institutions of Greece and Rome), Християнството и класическото общество на Чарлс Норис Кокрейн (Charles Norris Cochrane, Christianity and Classical Culture) и Формирането на християнската цивилизация на Джудит Херин (Judith Herrin, The Formation of Christendom). Сблъсъкът на двете юридически системи се вижда от самото начало, и той е много по-силен от сблъсъка на религиозните системи. Божият град на Августин е добро свидетелство за това, както и историята на Западна Европа след написването на Етимологиите на Исидор от Севиля. Император Константин, който дори не възприема правилната библейска позиция по много въпроси, все пак променя законите на империята, за да ги направи да съответстват на библейското право, а не на старото езическо право: забранява абортите, отменя робството, възстановява златния стандарт, освобождава икономиката от тежките имперски регулации, дава право на жените да наследяват и да свидетелстват в съда, и т.н. По-късно император Теодосий формулира първия цялостен правен кодекс, голяма част от който е всъщност канонично право развито от църквата, и друга част е остатъци от старите римски закони. През първите години на християнството духовната война на църквата се развива в две направления: евангелизиране на варварите и християнизиране на обичаите и законовите кодекси на империята.

Харълд Бърман (Harold Berman, Law and Revolution) показва, че през 12 век църквата окончателно печели тази духовна война навсякъде в християнския свят. До 1200 година навсякъде в Европа старите римски, саксонски, и келтски племенни законници биват заменени с църковното канонично право основано върху библейския закон (с известни отклонения, разбира се, но все пак достатъчно близо). Победата на църквата над държавата е толкова категорична, че през 1215, когато бароните в Англия притискат крал Джон да подпише първия документ гарантиращ свободата на поданиците срещу държавната власт, Магна Харта, първите имена споменати там са имената на епископи, и документът започва със свободата на църквата преди да премине към свободата на бароните и на обикновените хора. Европа бива променена именно чрез проповядването и интелектуалната и политическа защита на Божия Закон от църквата. Християнската цивилизация в Европа е била юридически основана, цивилизация крепяща се на праведен закон и ред.

По-късно римокатолическата църква изоставя идеята за Божия закон и се връща към човешки закони. Но Реформацията възстановява идеята за Божия Закон като валиден в обществото. Разбира се, спасението на човека не е по закон, а е по благодат чрез вяра. Но това, че спасението не е по закон, не прави Закона ненужен или невалиден. Лутер, най-пламенният проповедник на спасението по благодат чрез вяра, прогласява тройната употреба на Закона днес като огледало (за да виждаме в него грешното си окаяно състояние), мерило (как трябва да изглежда праведният живот на спасените) и тояга (за да знаят владетелите кои престъпления на неновородените трябва да бъдат възпирани и как да бъдат наказвани). Калвин подкрепя позицията на Лутер относно Закона; Женева е била съзнателно основана върху приложението на Божия Закон на практика в обществото. Същото се отнася за Страсбург, Холандия, Англия, Шотландия, и американските колонии. Съвременната европейска цивилизация все още е повлияна до голяма степен от това масово движение между 12-ти и 18-ти век към прилагането на Божия Закон на практика в европейските общества, и особено онези, които са били най-силно повлияни от Реформацията. Законът се прилага законно, според Благовестието, както казва апостол Павел.

Погрешната идея на мнозина християни днес е, че където се прилага Божият Закон, там има тирания. Но това не отговаря нито на библейската истина, нито на историческите данни. Първо, когато Бог дава Своя Закон в Изход 20, Той започва въведението Си към Закона с напомняне, че Той е Бог, Който ги е освободил от Египет, изпод властта на Фараона. Законът беше закон на свободата, не на тиранията. И наистина, където законите са ясно формулирани и общоприети и налагани на практика, там няма тирани. Не е случайно, че в Европа и в Съединените Щати думите “власт на закона” означават справедливост и свобода от държавен произвол и тирания. Когато законът е Божият Закон, който според Павел е “свят, праведен и добър,” справедливостта и свободата царуват.

Когато едно общество се управлява от човешки закони, тези закони винаги облагодетелстват определена група в обществото: самите законодатели или онези, които гласуват за законодателите. Нещо повече, човешките закони винаги облагодетелстват силните на деня, и онеправдават слабите. Например, законите позволяващи на държавата да печата пари, за да финансира своите проекти, онеправдават възрастните хора, които разчитат на своите спестявания на стари години; инфлацията обезценява спестяванията и така прави хората уязвими финансово и икономически. Законите позволяващи аборти, онеправдават неродените деца, които никога няма да имат възможността да живеят пълноценен живот. Законите забраняващи свободното носене на оръжие облагодетелстват престъпниците, държавни и частни, а лишават почтените граждани от възможността да се защитават и да живеят в безопасност. И така нататък. Грешният човек, когато се добие до властта, прави закони, с които да затвърди своето положение на власт.

Божият Закон не гледа на лице. Индивиди и институции, силни и слаби (сирачето и вдовицата), господари и слуги, мъже и жени, местни граждани и чужденци, всички са под едни и същи задължения и имат едни и същи права, когато Божият Закон царува в едно общество или общност. Когато частен престъпник подправя пари, това е измама; когато държавен чиновник използва своята власт да подправя пари, това пак е измама. По Божия Закон, двамата са еднакво отговорни и подлежат на едно и също наказание, независимо дали държавният чиновник се опитва да се оправдава с “фискална политика” или “монетарна политика.” Частният убиец и убиецът в униформа са еднакво отговорни, когато е убит невинен човек. Частната кражба и държавната кражба (“социални грижи” и данъци) са си все кражба според Божия Закон. Когато става въпрос за църквата, измамите на някой, който се представя за апостол, са също толкова измами, колкото и измамите на частни индивиди. Божият Закон държи всички еднакво отговорни. Бог няма вложени интереси да запазва властта на кой да е човек; когато обществото започне да се покорява на Неговия Закон, описан в Библията, резултатът е свобода и справедливост в обществото, на всякакво ниво: личностни взаимоотношения, в семействата, в бизнеса, в църквите, и на ниво държавно законодателство и политика. Християните, които отхвърлят настоящата валидност на Божия Закон, всъщност отхвърлят истинската справедливост в обществото и допускат тирания и неправедност.

Разбира се, възниква въпросът, “Как точно да прилагаме Божия Закон в съвременното общество? Не е ли той писан за друго общество, за други обстоятелства? Има ли начин да намерим принципите описани в него и да ги приложим за съвсем друг исторически момент?”

Можем. Тук няма да имам място да дам пълно описание. Превел съм доста книги, в които приложението на Божия Закон днес е разглеждано подробно. Най-добрите от тях са Р. Дж. Ръшдуни, Институти на библейския закон, Гари Норт, Завет за господство, и Средство за господство; всички са предоставени за безплатно четене в Българска Християнска Интернет Библиотека. Има много други, които още не са преведени, но са в процес на превеждане. Моралните правила дадени в Библията са универсални, тъй като моралният характер на човека и обществото не се променя с развитието на технологиите. Всичко, което Писанието ни казва за вярата, остава едно и също през всички епохи, за всякакви нива на технологично развитие. По същия начин, всичко, което Писанието ни казва за добрите дела, остава същото през всички епохи и всички нива на технологично развитие.

Остава въпросът: Какво вярват С. Питър Вагнер, Бакалов, и останалите от Новата апостолска реформация относно Божия Закон, или относно какъвто и да е закон въобще? Каква е тяхната система от етични правила, които управлява живота на индивида, семействата, обществото, държавата?

Най-забележителната характеристика на учението на НАР, като се имат предвид множеството книги, проповеди, статии и други материали, е пълната липса на каквото и да е учение относно Закона. Проповедите на Вагнер и на Бакалов съдържат лозунги за “завладяване,” “сила,” “власт в Духа”; има говорене за покоряване на земните власти на църквата (това само по себе си е против учението на Библията, но ще говорим за това в по-късна статия); има призиви за завземане на “върховете на планините,” т.е. на лидерските позиции във всяка власт в обществото; има проклинане на “демонските началства и власти,” и т.н. Има множество директни пророчества, в които “святият дух” казва на отделни индивиди или на цели групи хора какво да правят. Има общи приказки за “вечни стандарти”; дори Божият Закон бива споменат от време на време.

Но цялостно, подробно, последователно, библейски основано учение за закона няма.

Това е странно, като се имат предвид възгледите на Вагнер относно бъдещето и относно мястото на християните в историята. За него завземането на властта – първо в църквата, а после и в държавата – е първостепенна задача на християните. (Вагнер не вярва в постепенно нарастване на царството отдолу нагоре, както ще видим в друга статия.) Ако НАР предвижда нарастваща власт на християните в обществото, и дори завземане на “ключовите места” в политиката, бизнеса, науката и т.н., какви морални стандарти ще използват тези християнски лидери, за да управляват? Как да знаем, че те ще управляват правилно и морално, ако те дори нямат идея за закон и за законово устройство на обществото? Как да знаем дали тези лидери знаят за какво говорят, ако те дори нямат учение за закона и как трябва да се управлява обществото? Тези въпроси не се обсъждат в движението на Новата апостолска реформация. Приема се на доверие, че веднъж като християнските лидери завземат ключовите постове, те ще знаят какво да правят. Те ще контролират всички останали, за да ги направят да вършат добри дела. Освен че… няма ясен стандарт за това кое е добро дело и кое зло; и водачите на НАР нямат учение за такъв стандарт.

Изглежда нелогично, че едно движение, което има за цел да завладява земята, ще пропусне такъв важен елемент от своето учение. Но съвсем не е нелогично, като имаме предвид, че целта на Вагнер е да създаде вертикална мрежа на йерархия с абсолютна власт на лидерите. В една от своите статии той казва “гудбай” на теолозите и обяснява своята идея за църковна структура:

Ние нямаме теолози, нито имаме признати функционални еквиваленти. Вземете за пример типичната вертикална апостолска мрежа. В апостолската мрежа отговорното лице за поддържането на ДНК на мрежата е водещият апостол, който се съветва с когото сам избере, и с никой друг!

Необходимото условие за съществуването на тиранични структури и тоталитарни държави е да няма точен, ясно определен закон, който да е еднакво валиден и за лидерите, и за обикновените хора. Личният избор на водача с кого да се съветва е основата на всички решения; съществуването на ясни, предсказуеми правила подкопава всяка тиранична власт. Тоталитарните структури предпочитат в обществото да цари законов произвол, за да бъдат почтените, обикновени хора непрекъснато в страх дали не са нарушили някое правило, за което не са знаели; а хората, които постоянно се страхуват, са лесно манипулирани. Затова и когато даваше Закона, Бог първо изговори Десетте Заповеди от планината на целия народ, за да знаят всички, малки и големи, какви са Божиите правила за поведение, за да не могат да се издигнат тиранични лидери, които да претендират, че знаят по-добре Божията воля от самия Бог. По същата причина на всеки седем години целият народ трябваше да се събира на едно място и свещеникът трябваше да прочита книгата на Закона пред целия народ (Вт. 31:10-13), за да могат всички да знаят, и да изпълняват. В общество, в което Законът се знае от всички, не е възможно да има абсолютна човешка власт, и не е възможно да има вертикална обществена структура.

Но Вагнер иска вертикална структура. И за да може да има такава структура, всяко учение за върховен, трансцендентен закон, който не се съобразява с прищявките на “водещия апостол,” трябва да бъде изхвърлено. Затова и Новата апостолска реформация няма учение за Закона, и няма намерение да има учение за Закона. Единственият морален принцип приет за валиден от “новите апостоли” е безусловното и безпрекословно подчинение на “лидера.” Всеки друг морален принцип или правило са второстепенни, или несъществуващи. Каквото “лидерът” каже е закон, и няма друг закон.

Това е сериозен проблем за църквата като цяло. Учението на Ранната Църква и на Реформацията за продължаващата валидност на Божия Закон днес е забравено и изгубено в църквите днес. Липсата на ясен, предсказуем закон, или дори на учение за Божия Закон, е повсеместна. На практика почти всички евангелски църкви в България са възприели антиномистка (антиномия: против закона) идеология. Тази идеология неизбежно ще доведе до поява на авторитарни лидери и тоталитарни структури, чиято най-добра почва е липсата на ясни правила и закони. Бакалов е само един пример. Ако християнството в България не се върне към корените си в Ранната Църква и Реформацията, и не възстанови учението за Божия Закон, проблемите ще се повтарят. Идеите имат последствия.

(към част 4)

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>