Нито апостолска, нито реформация: Разликите между Бакалов и истинската Реформация (част 4)

(към част 3)

от Божидар Маринов

История, заветни санкции, изповеди на вярата

Има ли историята смисъл? Съдържа ли тя нещо полезно за вярващия, от което той може да научи важни неща за своето спасение и своя живот в Господа? Можем ли да се научим от предишните поколения? Дали Бог е Господар на историята и дали изявява Себе Си в историята? Ако да, как я управлява, според какви принципи, и как тези принципи изявяват Бога и Неговото изкупление? Какво е мястото на църквата в историята? Какво е мястото на семействата и народите в историята? Кой е главният фактор, който променя историята и формира цивилизациите и обществата? Защо някои общества оцеляват дълго време и преуспяват, а други изчезват? Защо се издигат и падат империите? И какво трябва да вижда християнинът в този възход и падение, и на какво трябва да се научи, и да научи децата си след себе си?

Има няколко различни отговора на тези въпроси, които преобладават в българската действителност.

От една страна е стандартната атеистична философия на историята: Историята е поредица от случайни събития. Няма Бог, няма никаква друга върховна трансцендентна сила, която управлява историята. Просто нещата се случват, без някаква логична последователност, и без някакви предсказуеми принципи и правила. Можем да научим наизуст последователността от събития в миналото, но тази последователност няма да ни даде никаква полезна информация, тъй като настоящето и бъдещето ще продължат да бъдат също така хаотични и несвързани. Единственият принцип, който дава някаква свързаност и посока в историята, е еволюцията, и тя не работи в рамките на човешки поколения, а само за много дълги периоди – достатъчно дълги, за да нямат никакво практическо значение за човешката история, да не говорим за човешкия живот.

От друга страна е марксистката философия на историята. Историята неумолимо върви движена от историческите сили, и винаги нагоре и напред, към комунизма. Човек може и да има свободна воля, но е неизбежно обусловен от историческите сили, които действат върху него и не му дават никаква свобода на действие. Единствената надежда за човека е да осъзнае и да работи заедно с историческите сили. Историческите сили са тези, които движат историята (да, тавтологията е характерна за историческия материализъм). И те имат цел, и тази цел ще бъде постигната, независимо дали хората се противопоставят или не.

Третият отговор на въпросите за историята е отговорът на “традиционната религия” в България, източното православие. Историята се е развивала до някаква степен, докато се е формирало източното православие. След това е спряла, и повече няма никакво развитие – или поне няма доктринално развитие, доколкото става въпрос за развитие на познанието на Бога. Всичко, което имаме да знаем за Бога, цялото ни разбиране и тълкуване на Писанието, цялото практическо приложение на това разбиране могат да се намерят само в миналото, и днешното християнство е единствено бледа сянка на миналото християнство, което е постигнало до съвършенство Божиите истини, и повече няма какво да се открива. Днес историята може и да се развива, но това е някъде “отвън,” това са “светските” неща. Църквата сама по себе си остава недокосната от времето, защото тя няма какво да научи във времето, нито има накъде да се развива повече, след като отците на църквата са написали своите трудове. (Всъщност, по-внимателен анализ би показал, че съвременното източно православие няма нищо общо с Ранната Църква; съвременните православни доктрини са формулирани едва през 18-19 век, и съвременната православна църква няма нищо общо с традицията, която сама си приписва. От гледна точка на практики и вярвания, Ранната Църква по-скоро прилича на някои съвременни протестантски църкви.) Историята е имала смисъл до едно време; след това тя вече е до голяма степен случайна и без никакъв практически смисъл.

Какъв е библейският възглед за историята?

Първо, разбира се, трябва да отговорим на въпроса: Има ли въобще историята място и смисъл в библейския мироглед? Можем ли да погледнем назад и да научим нещо за Бога и Неговия завет от историята? Казва ли ни Библията, че трябва да изучаваме историята?

Трябва да започнем с очевидния факт, че християнството е религия на конкретни исторически истини. Никоя друга религия не отдава такова значение на историческите факти както християнството. Древните езически религии, ислямът, будизмът, хиндуизмът и други наистина се връщат към някакви събития в миналото, но за никоя от тези религии няма значение дали тези събития наистина са се случили или не; дори те да са само митове, това няма значение за самата религия. За християнството вярата в достоверността на историческите факти, които формират неговата основа, е от жизнено важно значение. Човек не може да вярва, че сътворението, грехопадението, раждането, смъртта и възкресението на Исус Христос са само митове, и все пак да бъде християнин. Затова и Ранната Църква конкретно включва вярата в истинността на тези исторически събития в своите изповеди на вярата:

…И в Исус Христос, Неговия единороден Син и наш Господ, Който беше заченат от Святия Дух, роден от девицата Мария, пострада под Пилат Понтийски, беше разпънат, умря, и беше погребан; слезе в ада; на третия ден възкръсна от мъртвите; възнесе се на небето и седи от дясната страна на Бога всемогъщия Отец; откъдето ще дойде да съди живите и мъртвите…
(Апостолска изповед на вярата).

Книгата Псалми многократно подчертава, че изучаването на “древните неща” е съществена част от нашето познаване на Бога и Неговата воля за нас:

Боже, с ушите си сме чули, нашите бащи са ни разказвали, какво дело си извършил в техните дни, в древните времена.
(Пс. 44:1)

Размислих за древните дни, за годините на старите времена.
(Пс. 77:5)

Спомням си древните дни, размишлявам за всичките Твои дела, поучавам се в творенията на ръцете Ти.
(Пс. 143:5)

Еремия увещава своите съвременници:

Така казва Господ: Застанете на пътищата та вижте, и попитайте за древните пътеки, где е добрият път, и ходете по него, и ще намерите покой за душите си.
(Ер. 6:16)

Новозаветните автори също многократно връщат своите читатели назад, към историческите събития, за да подкрепят своите послания. Книгата Евреи, която най-систематизирано посочва приемствеността на Новия завет със Стария и значението на жертвата на Христос, е изцяло основана на познаването и вярата в истинността на миналите исторически събития:

Бог, Който при разни частични съобщения, и по много начини, е говорил в старо време на бащите ни чрез пророците, в края на тия дни говори нам чрез Сина, Когото постави наследник на всичко, чрез Когото и направи световете.
(Евр. 1:1-2)

Повечето християни днес имат погрешната представа, че Реформацията на Лутер и Калвин е била рязко прекъсване на връзката с миналото, отхвърляне на миналото, и създаване на нещо напълно ново и непознато дотогава в християнския свят. Но дори само повърхностен прочит на коя да е книга от Реформаторите показва, че в своите аргументи те се връщат назад в историята, цитирайки дори теолозите на самата Римска църква. Лутер използва аргументите на Августин срещу Еразъм, когато защитава Божието върховенство в спасението. Мартин Буцер в Страсбург възстановява реда на църковната служба като изследва историята и практиката на Ранната Църква. (Малко евангелски християни днес знаят, че стандартната съвременна църковна служба следва реда установен от Буцер.) Пуританите в Англия и американските колонии съзнателно насърчават изучаването на трудовете на отците на Църквата с цел израстване в познание за Бога. Истинската Реформация не е революция; тя е изграждане на сграда върху основите положени от предишните поколения.

Изводът от всичко това е, че изучаването на историята и възгледът на християните за историята са много важни. Има причина за това.

Първо, историята има смисъл. И този смисъл не се намира вътре в самата история; сами по себе си историческите факти не съдържат никакъв смисъл. Историята намира своя смисъл в Бога. Тя е процесът на развитие от Сътворението, през Кръста, до Крайния съд. Тя е Божият план за изкупление на целия свят (Йоан 3:16; Рим. 8:18-25). Да гледаме на историята като на поредица от случайни събития означава да сме слепи и неспособни да се учим от нея. От друга страна, да търсим смисъла на събитията в самите събития означава да се лутаме в тъмнина. Историята не обяснява сама себе си; Бог и Неговото Слово я обясняват. И това обяснение ни води към Бога и към Неговото откровение.

Второ, тъй като историята е процес на развитие в откровението на Бога, в историята трябва да виждаме нарастване на познанието: познанието за Бога, познанието за човека, и познанието за създанието. Хората са били изгубили първоначалното си познание за всички тези неща: голяма част от познанието е била изгубена в Потопа, разбира се, и след това още познание е било изгубено в разпръсването на хората по земята и при възприемането на идолопоклоннически религии, които отхвърлят познанието за Бога. Но в смъртта и възкресението на Христос тази тенденция се обръща. Новият Завет съдържа обещание, че всички Божии хора ще познават Бога (Ерем. 31:34), и че това познаване ще дойде като следствие от записването на Божия Закон в сърцата на хората (Ерем. 31:33). Разбира се, това увеличено познание няма да дойде изведнъж; Исус говори на много места, че Божието царство нараства от малко зърно докато обхване целия свят, или е като малко квас, който постепенно заквасва цялото тесто (Мат. 13). Познанието ще нараства постепенно, и историята на човечеството е в самата си основа нарастване на познанието за Бога. Изповедите на вярата – формалният, колективен отговор на църквата към Бога в отговор на Неговото Слово – биват усъвършенствани с течение на времето; имаме постепенното усъвършенстване на изповедта на вярата в общоцърковните събори на Ранната Църква, след това в различни местни събори, след това имаме изповедите и катехизисите на Реформацията. Познанието относно практическото приложение на вярата във всяка област от живота също нараства; християнството започва своя растеж в една империя, която е напълно езическа, с робство, подтисничество, несправедливи и жестоки закони, без никаква свобода за индивида и никаква сигурност за живота, свободата и собствеността на хората. За две хилядолетия християнството въвежда в света идеите на свободата, ограничената държавна власт, равноправието, икономическата предприемчивост и новаторство, научния метод и технологичното новаторство, и много други. Дори и днес, когато управляващият елит в Европа и Америка не е християнски, все още господстват християнските ценности в много области от живота, включително икономиката и политиката. Тъй като историята ни разкрива Бога и Неговите дела, трябва да очакваме, че историята ще е разказ за нарастването на познанието за Бога и Неговите дела.

И трето, увеличеното познание за Бога, човека и създанието неизбежно води до нарастващо покорство сред отделните хора и цели народи. А нарастващото покорство води до нарастващо благословение от Бога към хора и народи. Второзаконие 28 глава ни дава обещанията за благословение и проклятие върху един народ, в зависимост от неговото покорство или непокорство на Божия Закон. Бог изпраща заветни санкции в историята. Колкото по-близо един народ следва Божия Закон, толкова повече духовни и материални благословения Бог дава. Колкото по-далеч е от Божия Закон, толкова повече този народ ще изпита на гърба си Божиите проклятия. Историята е напълно предсказуема, когато се разглежда заветно, тоест от позиция на Божия завет. Всеки, който познава Библията, може да предвиди как ще се развие историята на един народ, според неговото покорство или непокорство. Областите, в които един народ показва покорство, той ще преживее растеж и успехи; в областите, където е непокорен, ще преживее загуби и проклятия. Възходът на Европа от малка, бедна, рядко населена област в периферията на огромния и богат мюсюлмански свят през 10 век до технологичен, икономически, политически и военен хегемон на света през 17 век е можел лесно да се предвиди, и днес може да се обясни единствено като се имат предвид Божиите санкции на благословение и проклятие. Възходът на Англия и след това на Съединените щати до положение на световно влияние също може да се обясни по този начин. Икономическите успехи на Хонг Конг, Тайван, Сингапур, Коста Рика имат своята причина в икономическата свобода в тези страни – което е библейският стандарт за намесата на държавата в икономиката; по същия начин, икономическите провали на комунизма и социализма са причинени от нарушаването на Божия Закон по отношение на мястото на държавата. Демографският проблем в Европа идва от изоставянето на библейския възглед за семейството. И така нататък.

Следователно, всички исторически събития сочат към Бога като изявяват Неговите заветни санкции към народите според тяхното морално покорство или непокорство към Бога. Така Бог ни прави да се учим от историята: Първо, като прилагаме библейския мироглед при тълкуването на историята, и второ, като от опит разбираме каква е Божията воля за много от нещата, които понякога не са ни ясни в Словото (Рим. 12:2).

Този възглед за историята прави християните да гледат на историята като нещо важно, от което се учим на добрите неща, и в същото време несъвършено, в което трябва да разпознаваме несъвършените неща и да ги избягваме. Ние не виждаме в историята резки преломни прекъсвания или революции; ние стъпваме на раменете на предишни поколения и се учим от тяхната мъдрост и техния исторически опит. Но и в никакъв случай не вярваме в някакъв минал “златен век” на християнството; ние знаем, че нарастващото познание ще ни покаже къде нашите предшественици във вярата са допуснали грешки, и така ще можем да ги поправим в нашите вярвания, мироглед и практики. Разбира се, никой не очаква равномерен темп на непрекъснат възход; понякога ще има спадове, друг път ще има по-бързо развитие. Но като цяло, в продължение на 2000 години, виждаме историята на човечеството все повече повлияна от библейския мироглед и принципи, дори в нехристиянските общества. Независимо от всичките проблеми в българското общество днес, например, средният българин определено живее много по-свободно и по-охолно от кой да е жител на Римската империя преди 2000 години. Всяко поколение приема духовното наследство от предишните поколения, но и самò дава своя принос в развитието на тълкуванието и разбирането на Божието Слово за следващите поколения. И това нарастване на познанието води до нарастване на управлението на Христос. “Управлението Му и мирът непрестанно ще се увеличават” (Исая 9:7).

Какъв е възгледът на Бакалов? Отново както споменах в предишните статии, Бакалов не казва много по тези неща; повечето от неговите статии и поучения са пълни с лозунгарство, с много малко съществено съдържание. Но ние можем да научим за неговите възгледи относно историята от възгледите на неговия ментор, С. Питър Вагнер.

Възгледът на Вагнер за историята може да се опише по следния начин: екзистенциализъм. Екзистенциализмът е философско учение, което приема непосредственото съществувание тук и сега за единствено валидна отправна точка. Човек не може да отиде в своите разсъждения и възприятия по-далеч от собственото си съществувание; всичко, което не е преживяване (опитност) сега в момента, е в най-добрия случай илюзия, а в най-лошия самозаблуда. В такъв случай историята – тъй като е извън обсега на непосредствената опитност – е илюзия, или поне е също толкова лишена от практически смисъл за нашето мислене сега, колкото би била една илюзия. Единственото важно поколение, единствената важна опитност и познание в историята са нашите собствени, и опитът и познанието на предишните поколения нямат никакво значение.

Вагнер съвсем съзнателно отхвърля опита на предишните поколения. Историческата Реформация е лишена от практически смисъл за него; всъщност всичко историческо е лишено от смисъл. Той говори за “апостолска реформация,” но нито една от тези двете думи няма същото значение за него, каквото са имали за апостолите или за Реформаторите, или за кой да е било друг в историята. Неговата “апостолска реформация” е всъщност съвсем ново творение, нещо, което Бог е започнал през 2000, след като в продължение на около 20 века е оставил Църквата в незнание относно Своите истински цели и принципи. Вагнер отива дотам да твърди, че в Църквата никога е нямало истинска структура на управление, още от 1 век насам. Новото откровение за истинското управление на Църквата е било дадено на самия Вагнер, тъй като досега никой в историята не го е знаел, разбирал или практикувал. Историята на църквата, такава каквато я познаваме, е дошла до своя край. Започва напълно нова история, която няма нищо общо с миналото, няма какво да научи от миналото, няма какво да наследи от миналото. Няма никакво минало, което да си заслужава да познаваме, разбираме или да се учим от него. Всичко започва от днес, и единствено прякото откровение от Святия Дух към няколкото лидери на “вертикалната апостолска структура” на Вагнер е това, което води Църквата в познание и прилагане на истините от Писанието.

Тъй като историята няма смисъл, изучаването ѝ, и изучаването на теологичното познание оставено ни от предишните поколения няма смисъл във възгледа на Вагнер. Нормално, учителите в Църквата са тези, които осъществяват връзката между поколенията; местните църкви идват и си отиват, семействата и родовете се разпръсват, сградите биват съборени или остават само празни паметници. Това, което остава в историята, са книгите написани от учители в предишните поколения, за познанието, разбирането и мъдростта натрупани от тези поколения. Всяко ново поколение няма нужда да преоткрива библейските истини само за себе си; ако това беше възможно, Павел нямаше да заповядва на бащите да възпитават децата си в “учение и наставление Господно” (Еф. 6:4). И псалмистът казва:

Това, което чухме и научихме, И нашите бащи ни разказаха, Няма да го скрием от чадата им в идното поколение, Но ще повествуваме хвалите на Господа, Неговата сила и чудесните дела, които извърши, Защото Той постави свидетелство в Якова, И положи закон в Израиля, За които заповяда на бащите ни Да ги възвестяват на чадата си, За да ги знае идното поколение, Децата, които щяха да се родят, – Които да настанат и да ги разказват на своите чада, За да възложат надеждата си на Бога, И да не забравят делата на Бога, Но да пазят Неговите заповеди.
(Пс. 78:3-7)

Но Вагнер отхвърля нуждата от теолози и учители. Предаването на учение и наставление за свидетелството и закона на следващите поколения не е необходимо според неговите възгледи. Той открито казва, че в неговата “вертикална мрежа” водещият апостол се съветва само с когото той си избере и с никой друг. Каквото и да е ставало в историята досега, каквито и познание, разбиране и мъдрост да са били натрупани, те биват изхвърлени. Нашето поколение е поколението, което не се нуждае от миналото, от историята, защото Святият Дух най-после говори пряко на определени хора.

Такъв възглед, който отрича историята, възвишава само сегашното поколение и специално определени хора в него, естествено води към авторитаризъм и тоталитаризъм в църквата. “В много съветници има безопасност” (Пр. 11:14), включително в съветниците от минали времена. Когато обаче натрупаната мъдрост бива отхвърлена в полза на откровение, което предполагаемо идва чрез един човек или малка група хора, това ще доведе до нарастваща власт и влияние в техните ръце. (Апостолите бяха малка група хора, но техните слушатели добре познаваха Писанието и проверяваха тяхното учение дали е вярно: Деян. 17:11.) Ако нямат независим източник на мъдрост и познание, ако нямат множество от съветници – включително в практиката и опита на миналите поколения – обикновените членове в църквите ще бъдат безпомощни да се противопоставят на тиранията на безсъвестни църковни водачи. Християнската свобода идва от познание на истината; а Бог е направил това познание на истината да идва при нас чрез множество източници и множество съветници.

“Апостолската реформация” на Бакалов не е нито апостолска, нито реформация, тъй като тя не се връща назад нито към апостолите, нито към Реформацията. Тя е просто възродена форма на екзистенциализъм, на отричане на миналото, за да може една малка група хора да си припише божествено откровение и така да контролира другите хора. Следователно, разрешаването на проблема с Бакалов трябва да включва искрено връщане на християните в България към натрупаното познание в историята. Без да разбираме нашето духовно наследство няма да имаме никаква защита срещу диктатори в църквите; без множеството съветници, искрени и дейни християни живели в предишните поколения, църквата ще бъде уязвима към нови и нови измамници, които ще завличат души с претенциите за ново откровение, което няма връзка с миналото. Урок, който добре трябва да помним.

(към част 5)

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>