Нито апостолска, нито реформация: Разликите между Бакалов и истинската Реформация (част 5)

(към част 4)

от Божидар Маринов

Бъдещето, Божието царство, последните дни

Стигаме до въпроса, от който започна тази поредица от статии: Бакалов твърди, че е постмилениалист, аз също поучавам постмилениализъм, това не е ли проблем? Защо, ако критикувам теологията на Бакалов, нашите възгледи за бъдещето изглеждат еднакви? Ако теологията на Бакалов е небиблейска по отношение на другите точки, не е ли тя небиблейска и по отношение на есхатологията?

Трябва да започна този анализ със забележката, че противно на твърденията на някои в българските църкви, постмилениализмът не е ерес. Фактът, че преобладаващата есхатология в църквите в България е премилениална, не прави постмилениализмът да е ерес. Нито фактът, че Бакалов, или неговият наставник Питър Вагнер използват думичката “постмилениализъм,” прави постмилениализмът да е ерес. В края на краищата, множество култове като Децата на Бога или Свидетелите на Йехова са строго премилениални в своята есхатология, но това не прави всички премилениалисти да са еретици. В историята, мнозинството от християнските автори в ранните векове са били постмилениалисти: Евсевий, Атанасий, Августин, Исидор от Севиля са само някои от имената. Августин и Исидор оказват голямо влияние със своята теология и философия на историята върху църквата и християнските мисии в продължение на векове, и следователно повечето мисионери през този период са практически постмилениалисти. Реформаторите като цяло избягват да коментират книгата Откровение, но следващото поколение протестантски християни и учители веднага след тях открито възприемат постмилениални позиции. Съвременната европейска цивилизация е изградена от протестантски християни с постмилениални възгледи: холандски и швейцарски калвинисти, английски и американски пуритани и шотландски презвитериани. Ранните баптистки общности в Англия и Америка са безкомпромисно постмилениални в своята теология; в своите проповеди Чарлс Спърджън се колебае между постмилениализъм и премилениализъм. Ако трябва да сравняваме историята на пре- и пост-милениализма, популярността на премилениализма нараства едва през последните два века. А версията на премилениализма популярна днес в България – диспенсационализъм – пък въобще не е съществувала преди 1830 година.

Какво е постмилениализъм? Тук няма да имам възможност да изложа цялото учение. Читателите могат да намерят подробна и цялостна библейска защита на постмилениализма в следните книги: Кенет Джентри, Той ще владее, и Дейвид Чилтън, Възстановеният рай. Накратко можем да кажем следното:

Постмилениализъм се нарича системата на тълкуване на Библията, която приема, че Христовото царство (или небесното царство, или Божието царство) е било установено при Първото идване на Христос през 1 век от Хр. Едно основание за това вярване са пророчествата в Стария Завет, които обещават установяване на месианското царство при идването на Месия; например, Дан. 2:44-45; 7:13-28; Ис. 9:6-7; Пс. 2, и др. Новозаветните основания са посланието на самия Исус в Неговото проповядване: “Покайте се, защото небесното [Божието] царство наближи” (Мат. 3:2; 4:17; 10:7; Марко 1:15; Лука 10:9; 11:20; 21:31). Постмилениализмът отдава голямо значение на Великото Поръчение в Мат. 28:18-20, където основанието за евангелизиране и кръщение е, че на Христос е дадена всяка власт; очевидно, ако Му е дадена всяка власт, няма власт, която да Му бъде давана след Второто идване. Смъртта и възкресението на Христос са достатъчни, за да получи Той царство, което остава за вечни векове; няма нужда от други събития напред в историята. И наистина, ние сега сме участници в царството, Йоан ни казва в Откр. 1:9.

Разбира се, основното неразбиране на постмилениализма от страна на другите два основни есхатологични възгледа – амилениализъм и премилениализъм – идва от неразбиране на неговото учение за царството. Амилениализмът учи, че царството е винаги и само духовно, и то никога няма да се изяви по някакъв видим материален начин на тази земя. Да го кажем по-просто, духът никога няма да влезе в плът, когато става въпрос за царството. Премилениализмът, от друга страна, приема, че царството е винаги и само материално, и тъй като сега не виждаме всичко да е покорено на Христос, следователно няма царство. Едва когато Христос дойде за втори път в сила и слава, тогава ще бъде установено Божието царство. То няма да дойде и да се разширява благодарение на духовното израстване на вярващите и тяхното покорство пред Бога. Бог не може да спечели Своята война чрез духовно усъвършенстване на Неговите хора; само упражняването на груба сила в материалния свят може да доведе царството. Тези два възгледа за царството са радикално различни от възгледа на постмилениализма.

Божието царство, според постмилениалиста, е по същността си духовно (Рим. 14:17). Той вярва, че царството не е от този свят (Йоан 18:36). То се състои в духовни принципи, основани върху естеството на Божия характер и жертвата на Исус Христос на кръста. То не е видимо, не идва със звук на тръба или някакво зрелищно събитие, неговото идване е така незабележимо и неуловимо, че не се забелязва, макар и белезите за него да са навсякъде (Лука 11:20; 17:20-21).

Но духовният характер на Божието царство не кара постмилениалиста да вярва, че то няма да се изрази в материалния свят. Напротив, тъй както Словото стана плът в Исус Христос, така Неговата духовна власт ще се “въплъти” в историята в изграждане на видима цивилизация [царство] основана върху Божието Слово. Тази цивилизация, това царство е камъкът в Данаил 2:34, който унищожава езическите империи и става планина, която изпълва целия свят; и това изпълване започва от Първото идване на Христос в дните на четвъртото царство в пророчеството, тоест в дните на Римската империя. Новото небе и новата земя, за които Исая пророкува в Исая 65:17-25, са в историята преди Второто идване на Христос, защото все още има смърт, грешници и броене на години (ст. 20), а също и бракове и потомство (ст. 23). (Във възкресението няма бракове и няма потомство, както Исус посочва в Мат. 22:30; Марко 12:25; Лука 20:35.). Царството наистина не е от този свят, но то е на този свят (Лука 17:21), и духовните принципи, духовната зрялост, вярата, в които християните израстват, ще се въплъщават в конкретни дела (Яков 2:20) все повече и все по-широко, в техните семейства, в тяхната работа, в тяхното обучение на децата им, в тяхната грижа за бедните, в политическата дейност, образованието, науката и т.н. “Словото стана плът” е принципът на Библията, и в християните Словото става плът, когато бива приложено на практика, във всичко, чрез действието на Святия Дух. И това приложение ще променя историята, като обществата и нациите все повече живеят според Божието Слово.

Именно този исторически оптимизъм е характерната черта за постмилениализма, когато го сравняваме с другите два есхатологични възгледа. Амилениализмът не вижда никаква надежда за историята; амилениалистът счита грешното човешко сърце за по-силно от действието на Святия Дух. Хората могат да бъдат спасени индивидуално, но те не могат да бъдат променени от Святия Дух до такава степен, че да могат да приложат вярата си в дела в обществото. Премилениалистът споделя този възглед за силата на греха, с тази разлика, че той все пак вижда възможност за земно царство в личното физическо завръщане на Христос. (Р. Дж. Ръшдуни коментира относно това: “Амилениализмът е премилениализъм лишен от земна надежда.”) Но постмилениалистът вижда обещание във Великото Поръчение, че молитвите, евангелизациите, покорството, усилията на вярващите няма да бъдат напразни, че Божията благодат ще достигне всяко място, което е било покварено от греха, и ще го изкупи, и че Христос ще слезе от престола Си и ще се върне едва когато всичките Му врагове бъдат положени за Негово подножие (Пс. 110:1). Накратко, постмилениалистът е оптимист по отношение на историята; историята изявява Христос и Неговата победа над греха и смъртта. Накрая, и смъртта ще бъде победена, като последен враг (1 Кор. 15:24-28).

Именно този оптимизъм, а не конкретните подробности около последните дни, е отличителната черта на постмилениализма. Като имаме предвид това, всички християни – дори онези, които твърдят, че са амилениалисти или премилениалисти, или които отричат да са което и да е от тях – всъщност са принудени да действат и да вярват като постмилениалисти, когато се налага да вършат конкретна полезна работа. Без оптимизъм, без положителни очаквания за резултатите от дадена работа никой, който е психически здрав, не се захваща за нея. Християнският предприемач трябва да вярва, че ще успее в работата си, ако се покорява на Бога, иначе няма да предприеме никакъв бизнес. Младоженецът и младоженката трябва да вярват, че техният брак ще произведе богоугодно потомство и че ще бъде свидетелство за Божията слава пред невярващите, иначе няма да се оженят. Родителите трябва да вярват, че децата им ще бъдат по-добри и мъдри християни от тях, иначе няма да се заемат със задачата да ги възпитават и обучават в Господа. Мисионерът трябва да вярва, че работата му сред невярващи ще доведе от новоповярвали души и променени животи, иначе няма да се захване. “Да ти бъде според вярата” е основополагащ стих не само за постмилениалиста, но и за всеки човек, и хората, които нямат вяра в успеха, не се захващат за нищо. Когато стане въпрос за конкретна работа, видение, мисия, предприятие, дори амилениалистът и премилениалистът забравят своя исторически песимизъм и вярват в успеха; по този начин свидетелствайки за непоследователността на избраната от тях есхатология. Постмилениалистът не се нуждае от едно вярване за своята есхатология и обратното вярване за своя практически живот; той е последователен както в своите идеи, така и в своята практика. Той може спокойно да прилага своята есхатология на практика в живота си, защото знае, че тя няма да парализира неговата производителна дейност. Обратното, амилениалистът и премилениалистът, ако последователно приложат на практика своята есхатология, трябва да се откажат от всякаква дейност. Фактът, че не се отказват, е сам по себе си свидетелство, че тя е практически неприложима.

Накратко, есхатологията на постмилениализма е библейска, утвърдена в историята на църквата, доказана в историческия пример на европейската цивилизация, и логично последователна в своите практически приложения. Нейната валидност като учение не зависи от това кой я възприема, също както валидността на другите два възгледа не зависи от това, че биват възприети от най-различни нехристиянски култове.

Бакалов използва думичката “постмилениализъм,” и твърди, че е постмилениалист. Но дали наистина е постмилениалист? Вярва ли той в онова, което исторически се е развило за да се появи съвременната есхатология на постмилениализма?

Не. Вагнер, и следователно Бакалов заедно с него, използват само риториката на постмилениализма. В действителност те проповядват различна есхатология, която само повърхностно прилича на стандартния исторически постмилениализъм.

Най-съществената разлика е във възгледа относно естеството на Божието царство. Както посочих по-горе, постмилениализмът вижда царството като духовно по своето естество, но въплътено, тоест приложено на практика в историята. Тъй като царството не е от този свят, а е отгоре, то е всеобхватно, тоест обхваща всички хора, институции, дейности. То не може да бъде отъждествено с нито една земна институция или човешка власт – нито с държавата, нито с църквата, нито с някое отделно общество или култура. Царството е царство само по себе си, власт само по себе си, култура и обществени принципи само по себе си; то не се смесва нито се ограничава до земни институции или групи и ръководства, то ги завладява и изкупва. Исая 9:7 обещава, че това царство ще види увеличаване на управлението на Исус Христос; неизбежно, това ще означава намаляване на управлението на човешките власти и институции. Човешките институции, особено държавата, са дадени за човечество, което е потънало в греха; но с изявяването на християните като Божии синове, с нарастване на благодатта, можем да очакваме, че все повече хора ще познават Бога (Ерем. 31:34, Евр. 8:11), и следователно необходимостта от човешки власти ще намалее. Следователно ще виждаме все по-малко “лидерство” (Пс. 2:9; Откр. 2:27) и все повече доброволно взаимно слугуване (Мат. 20:25-28). Нарастването на Божието царство ще означава смаляване и отслабване на човешките империи (Дан. 2:44; Пс. 2; Откр. 18:9), и следователно в историята трябва да очакваме все по-голяма политическа и обществена децентрализация при нарастващо влияние на християнството. Признанието на Наполеон в дните на неговото заточение на остров Св. Елена, че “Аз изградих моята империя върху сила, а Исус Христос върху любов, и в този момент милиони са готови да умрат за Него,” важи за всички кандидати за световни диктатори. Айзък Уотс (1674-1748), автор на множество християнски химни, които се пеят и днес в църквите, преследван от английските власти за неговия отказ да се конформира с официалната църква, и убеден постмилениалист (както са били всички теолози през 17 и 18 век), пише следното в един от своите химни:

Give to the Lord of lords renown;
the King of kings with glory crown:
His mercies ever shall endure,
When lords and kings are known no more.

Отдайте хваление на Господаря на господарите;
венеца на славата на Царя на царете;
Неговите милости траят до века,
докато вече няма господари и царе.

Очакването на постмилениалистите е, че с нарастването на Божието царство, човешките царства ще намаляват, и свободата на самоуправлението ще нараства. Божият Дух и Божият Закон ще владеят, а не човешки институции и власти; правдата и справедливостта са независими от човешките царства и институции. Разбира се, съвършената свобода няма да бъде възможна преди Крайния съд; все още ще има нужда от институции и власти, поради присъствието на греха в човека; но очакването е за по-малко човешки власти, не за повече. И наистина, историята досега показва, че човешките империи вече не могат да просъществуват дълго – не повече от две-три човешки поколения. (Сравнете това с Египет или Рим, съществували в продължение на хилядолетия.)

С. Питър Вагнер не вижда царството така. Точно обратното, той вижда царството съсредоточено и отъждествено с човешка институция, църквата, и с появата нов вид “лидерство” в нея. Това “лидерство” в никакъв случай не е свързано с думите на Исус в Мат. 20:25-28, че “лидерството” означава слугуване. Точно обратното, за Вагнер то означава “вертикална структура” характеризираща се с еднолична произволна власт на “водещия апостол.” Всички останали в пирамидата на властта под него ще бъдат безусловно подчинени, и повечето от моралните решения ще се вземат от ръководството.

Тази структура на управление не се ограничава до църквата, обаче. Вагнер наистина говори за прилагане на Божиите принципи в обществените институции, но методът на налагане на Божиите принципи е точно същият както в църквата: завземане на властта и произволен авторитарен контрол над подчинените. Методите не са проповядване, слугуване и доброволно покорство на Христос, а налагане на царството върху хората. Това казва Джони Енлоу, последовател на Вагнер, в своя статия, “Планината на държавната власт”: “Божието царство може да бъде наложено на хората чрез влияние…” Това е напълно обратното на постмилениализма, тъй като каквото и да е царство наложено отгоре върху хората, няма да е Божието царство. Всъщност, ако трябва да сравняваме думите на Енлоу с някой от есхатологичните възгледи, това би бил премилениализмът, тъй като той вярва в идването на царството не чрез духовно израстване, а чрез превъзхождаща сила и власт. Единствената разлика между Енлоу и премилениализма е, че Енлоу пренася налагането на царството със сила и власт назад в историята, вместо в края на историята.

В този възглед за бъдещето обикновените членове на църквата, “редовите вярващи,” са смятани не за законни активни участници в царството (Откр. 1:9), а само като материал, върху който “лидерите” работят и прилагат “принципите.” Наблюдаваните примери на неморалност на Бакалов и на другите “лидери” спрямо редови членове не са просто проява на лична неморалност; те са основани върху самата идеология на Бакалов, че само “лидерите” са важни, и само те строят царството, докато “не-лидерите” не биха могли сами да изграждат и запазват каквото и да е. Това е и идеологическото основание за двойния стандарт в църквите на Новата апостолска реформация, включително в България: “лидерите” са важни, и следователно те не са подвластни на същите морални и юридически правила както “редовите вярващи.” В статия озаглавена “Размисли за лидерството”, той дава воля на своите фантазии и няколко пъти повтаря, че “лидерството е ключово важно.” То е особено “ключово важно” за “добрия живот” на общества и индивиди. Идеята за общество без “лидерство” за него е “утопична,” и той говори презрително и с присмех за нея:

Някои, обсебени от идеята за утопично егалитарно общество, са застанали зад “гениалната” идея напълно и тотално да изхвърлят идеята за лидерство на боклука, да се хванат за ръце, за затворят очи, да си пожелаят всичко хубаво и като ги отворят, света да е станал по-добър, подреден, справедлив и сигурен! На добър час!

Разбира се, обещанието на Библията е, че в Новия Завет няма да има нужда да питаме “лидерите,” тъй като всички ще познаваме Бога. Няма нищо утопично в идеята, че Святият Дух ще увеличава познанието за Бога дотам, че всеки ще познава Бога. Но властта на Христос чрез Святия Дух в историята не съвпада с идеята на Бакалов за “лидерство.” Не е възможно Святият Дух да даде духовна зрялост на хората; те трябва да останат вечно инфантилни, за да има работа за “лидерите.” Затова и Бакалов завършва статията с призив да бъдат намерени и разпознати “бащите на нацията.” Не в смисъл на “бащи основатели,” както основателите на Съединените Щати, които всъщност никога не са се имали за някакви особени “лидери.” (Веднага след края на Войната за независимост Джордж Вашингтон се връща в имението си и веднага се захваща със земеделие, изследователски пътувания и аграрни изобретения. Макар да е избран за президент на Континенталната конвенция във Филаделфия, почти не участва в нейния политически живот и в дебатите, отказвайки да употребява огромното си политическо и обществено влияние. Съгласява се да стане президент едва 10 години по-късно, след ратифицирането на Конституцията.) За Бакалов “бащите на нацията” са онези, без които хората сами по себе си не могат да постигнат щастие, тъй като всички са “деца.” Възгледът на Бакалов за обикновените хора, “не-лидерите,” е също толкова патерналистичен и унизителен колкото беше и възгледът на Политбюро в годините на комунизма. И затова “постмилениализмът” на Бакалов е основан върху вярата в способността на елит от избрани, неподлежащи на критика лидери, да построят “царството,” за доброто на всички други.

Аз се съмнявам във верността на твърденията, че Бакалов е станал масон; масонските ложи, доколкото ми е известно, имат доста високи стандарти за интелектуални способности, които са далеч над нивото на Бакалов. (Може и да греша за стандартите на масонските ложи.) Във всеки случай, този елитарен подход към изграждане на “по-добър живот” е напълно последователен с масонската идеология за промяна на света чрез дейността на елити, които не носят никаква отговорност към никого, освен към самите себе си. Масонската пирамида, символ на тяхната обществена идеология, може напълно да се приложи към идеологията на Вагнер и Бакалов.

Следователно, противно на библейския постмилениализъм, който вижда Божието царство да смазва човешките царства и да установява децентрализирано, либертарианско общество, в което върховната форма на управление е себевладението, Бакалов само използва реториката на постмилениализма, но на практика вярва в създаване на човешко царство, което да замества и предишните човешки царства, и Божието царство. Неговият възглед е просто ново прераждане на възгледа за “божественото право на владетеля.” Единствената разлика е в това как се определя кой е владетелят.

Разбира се, историята на Божието царство е напреднала твърде много, за да може един такъв жалък опит за възстановяване на някаква централизирана тирания да успее. Ако Съветската империя, с превъзходна идеология и огромни ресурси, не успя да оцелее, жалките напъни на Вагнер и компания да създадат своя версия на пирамидална структура ще се провалят още преди да са постигнали какъв да е напредък. Твърде късно е, и няма опасност твърде много хора да се повлекат по едно учение, което узаконява тиранична власт на “лидери” над “обикновените хора,” и то в името на Христос.

Но което е по-важно, “постмилениализмът” на Бакалов е лъжлив. Той няма нищо общо с библейския постмилениализъм. Той използва риториката, но отрича същността. Оптимизмът на Бакалов е вяра в човешки царства, а не вяра в действието на Духа, Който не се нуждае от тоталитарна човешка власт, за да променя сърцата на хората и с това да променя историята. “Не чрез сила, нито чрез мощ.” Нито чрез “лидерство.” Бог не дава славата Си на друг.

2 отзива

  1. Diana says:

    Едно голяма „БЛАГОДАРЯ!“ на автора.Статиите са много необходими, като поучение и анализ за търсещите и мислещи“редови“християни, които не са имали времето и благодатта да направят сами такъв точен и обоснован анализ на доктрините за ЦАРСТВОТО.

  2. Едно голямо „моля“ от автора. :)

    Ако някой има повече въпроси, може да се свързва с мен на имейла ми: bojidar@bojidarmarinov.com

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>