Вяра и общество

от Р. Дж. Ръшдуни

Св. Павел заявява, че в редиците на Църквата няма „мнозина мъдри според човеците“ (I Коринтяни 1:26) хора. Да станеш християнин в ранните векове е означавало вече да не бъдеш смятан за джентълмен или учен. Римляните са смятали участието в тази нова вяра за позор. Обаче с течение на времето ставало все по-очевидно, че властта на Рим е тоталитарна и потисническа, а църквата притежавала мислителите на времето. Изучаването на Чарлс Норис Кокрейн върху християнството и класическата култура (Charles Norris Cochrane: Christianity and Classical Culture, New York: Oxford University Press, 1944) показва ясно колко банкрутирал бил римският начин на мислене. Рим не е имал реални аргументи срещу християнството и замествал интелигентността с брутално насилие. Дошъл моментът в който Константин разбрал, че империята се самоубива като води война срещу най-добрата си част, нещо което неговите наследници обикновено не можели да осъзнаят, тъй като те изповядвали хуманистични доктрини маскирани като християнство. Въпреки всички преследвания интелектуалното водачество преминало в ръцете на християните, защото единствено те осигурявали вяра за бъдещето. А не цялата римска власт, нито опитите ѝ, първо, да унищожи новата вяра и, второ, да я използва като обществен цимент с цел отлагане на задаващите се банкрут и срив. Рим се опитал да замести вярата с власт, и накрая от тези, които се доверяват или вярват на способността на римската власт да ги спаси, били останали малко. Рим не е бил победен а по-скоро се е срутил.

Християнският свят, който се издигнал от развалините на империята и на варварска земя, имал важната задача да преодолее големите спънки в новата Европа – варвари, които практикували човешко жертвоприношение, обществена и морална анархия, и простираща се липса на дълготрайна власт. Новият ред, обаче, бил белязан от акцент върху младите. Поразително е, че от Боеции до Калвин, мислителите на новата епоха са били младежи. Дали ортодоксални или иноверни, мъжете на интелекта били на преден план в младините си. Боеции написал първите си трудове на двадесет годишна възраст. Анселм Кентърбърийски бил в абатството Бек-Елуен на тридесет; Бонавентура бил преподавател в университет на двадесет и седем, на тридесет и шест бил генерал на Францисканския орден. Могат да бъдат цитирани много други, които са придобили високо положение на младини. Жан Калвин, роден през 1509 г., пише своите Институти през 1536 г., а това не е първия му труд. Хората се осъзнавали бързо, придобивали високо положение рано и откривали, че идеите лесно водели до последствия, понеже колкото и да бъдат отричани на моменти в практиката, разбирали важността на вярата и разума.

Християнските мислители престанали да бъдат елит на Западната култура с Просвещението. (И преди имало затъмнение при Ренесанса.) Не е случайно, че пиетизма и просвещението се издигнали по същото време. След като християнските мислители се оттеглили от света и сметнали вътрешната, духовната сфера за единствената действителна сфера за истината, вакумът, който се появил бил окупиран от новите хуманисти, хората на просвещението.

Обществото е последствие от вяра. Властта не може да събере хората заедно. В най-добрия случай може да застави потискащо подчинение, но дори тогава остава един сериозен проблем. Без вяра, която да даде значение и насока на властващата структура, не само е невъзможно пазените в подчинение чрез оръжие хора да бъдат убедени да имат някаква надежда във властващата структура, но и трудността хората държащи оръжията да бъдат убедени, че в това което правят има някакъв смисъл, се увеличава прогресивно. Червената армия под Тротски била мотивирана от свиреп стремеж за каузата им. Днес новите управници на Русия не се доверяват на собствената си армия. Войниците, дали на пост или на стрелбището, имат определен брой амуниции и трябва да връщат същия брой гилзи всеки ден: има страх от действията на хората ако съществува свободен достъп до силата на куршумите.

В началото на XVII век, протестантски, католически и еврейски мислители са били единодушни в едно – необходимостта от благочестиво управление и божествена концепция за обществото: те не били единодушни какво трябва да е конкретното естество на това управление. В края на XVII век, хората и в трите групи стигнали до приемането на идеята за светско, хуманистично управление на общество, изградено върху социално разбирателство, със самосъхранението като ключово, а не вярата. Целта на религията вече била считана за нещо, което служи за промяната и морализирането на хората, но останалите неща в живота следва да бъдат оставени на светския човек. Твърдяло се че вътрешния свят принадлежал на Бог, а външния в най-добрия случай бил неутрална област. Според хората от началото на XVII век религията не била само променяща и морална, но също и благочестиво управление за всяка област от живота. До края на XIX век светският свят започнал да усеща нуждата от покоряването на вътрешния свят. Фройд настоявал, че цялата така наречена духовна сфера е продукт на несъзнателност и е в компетенцията на хуманистичната наука. Проблемът с вината също бил обявен за научен, а не религиозен въпрос (виж R. J. Rushdoony: Freud; Ross House Books, Vallecito, California; 1965, 2006). Самата религия започнала да се превръща все по-бързо в поредната област на хуманистичната мисъл и да предава богословския си характер.

Християните на драго сърце предали света на врага. Те били заети да твърдят, че е добродетел да не се интересуваш от проблемите на този свят. Както пише в наскорошен бест селър, който представя тази политика на капитулация: „Ние трябва да живеем като хора, които не очакват да бъдат наоколо още дълго“ (Hal Lindsey: The Late Great Planet Earth. p. 145). За тези хора може да се каже това, което веднъж беше казано за един известен сенатор: техният тромпет винаги свири отстъпление.

Духовниците са предали света на врага, а хуманистите, след като опитват решение след решение, сега имат общо взето едно единствено решение: още власт. Както в дните на Рим, това е признание за банкрут. А също е заплаха за мира, защото човекът без философия няма отговор, а единствено брутално насилие. Но бруталното насилие е безсилно като градивна сила; то може единствено да разрушава.

Нуждата от християнска реконструкция никога не е била по-голяма.

Статията е взета оттук: http://chalcedon.edu/research/articles/faith-and-society/
Превод: Филип Папратилов

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>