Човешкото естество

от Р. Дж. Ръшдуни

Основна грешка в хуманизма и модернизма е вярата в „доброто естество на човека“. Чрез провала си да вземе предвид грехопадението, хуманизмът не може да се справи ефективно с проблема на греха. Той постоянно задълбочава затрудненото положение на човека като приписва злото на обстоятелствата, а не на сърцето на човека, като не може да проникне в човешката психология поради самозаслепяването си.

От друга страна ортодоскалното християнство неправилно е наблягало на покварата на човека, за да затвърди действителността на „естествената поквара на човека“. Покварата на човека е реален и грозен факт, нито пък злото в сърцето на човека може да бъде подценено (Битие 6:5). Наказанието за грехопадението на човека е смърт (Битие 3:3). В Божиите очи човек е юридически мъртъв. Нещо повече, човек е психологически мъртъв в смисъл, че не може да приеме Божието живото-даряващо спасение от само себе си; той е неспособен да се само-спаси. По думите на ап. Павел, той е мъртъв чрез неговите престъпления и грехове (Ефесяни 2:1). Както казва на колосяните: „И вас, които бяхте мъртви чрез прегрешенията си и необрязаното си плътско естество, вас съживи с Него, като прости всичките ви престъпления“ (Колосяни 2:13). За тези стихове Калвин пише: „Ние знаем … че хората не могат да живеят освен ако не са залепени за Бог, Който е единствения им живот. Следователно, всички покварени хора, без значение как виждат себе си като много живи и благоденстващи, въпреки това са духовно мъртви“ (Жан Калвин, Коментар върху посланията на апостол Павел към Филипяни, Колосяни и Солунци). Единствено Божията възстановяваща благодат може да ги съживи, т.е. да ги възстанови към живот и към онова взаимоотношение с Бога, което е същността на живота.

Въпреки всичко това не може да се настоява, че греха е естественото или основното състояние на човека. Казва ни се, че „Бог видя всичко, което създаде; и, ето, беше твърде добро“ (Битие 1:31), което със сигурност е вярно за човека. Грехът не е естественото състояние на човека, нито пък естеството му; по-скоро грехът е деформация на човека, фатален рак, който го осъжда на смърт и страдание. И така, греха е състоянието на падналия човек, но основното естество на човека е добро, защото е създаден от Бога. Човек по естество е добър, а исторически и по настоящем паднал, грешен и покварен.

Именно защото греха е неестествен и чужд той е разрушителен, както е и деформиращо страдание за човека. Както е по-лесно да се живее в добро здравословно състояние отколкото със смъртоносен рак, така и в заветната вяра и послушание е по-лесно и пълноценно отколкото в грях. Грехът не е по-приятна или пълноценна действителност от смъртоносния рак. Той е подтискаща, смъртоносна действителност. Грешка е да се допуска, че определени грехове са привлекателни. Напротив, греха е състояние, цена, платена за опита да се постигне целта да бъдем като богове (като Бог), да познаваме (или определяме) доброто и злото (Битие 3:5). Прякото и конкретно действие на греха, кражбата, прелюбодействота, убийствота, лъжесвидетелстванета, бунтът срещу родителите и авторитетите над нас, или който и да е друг грях, са външно изражение на вътрешно състояние, бунт срещу Бога и заместването на Неговия закон с човешкото желание. Следователно никой конкретен грях не е наистина привлекателен а причината за греха – желанието за автономност от Бога. Така всеки човек, според собствения си вкус, избира сфера в която да отстоява вече избраната автономия. Отделните грехове се изоставят по-лесно отколкото първоизточника на автономията.

Това, което Адам и Ева желаеха, когато взеха плода от дървото за познание на доброто и злото, не беше определен плод за който те бяха много гладни, а по-скоро автономност от Божия закон и прищявката да бъдат богове сами на себе си. Съблазнението, което изкушителя предложи не беше желан плод, а възможност да бъдат богове сами на себе си (Битие 3:5). Подобно в много случаи на прелюбодеяние, аферата се осъществява с някой, който е по-малко удовлетворяващ от брачния партньор при това на значителна цела; блазънта е първоизточник на греха, не сексуалният партньор. Изучаването на Мортън Хънт върху Аферата (1969), макар и посветено на „новия морал“, свидетелства за тази страна на прелюбодеянието в свой ощърб; прелюбодеянието обикновено е много злочеста афера, но е начин за предявяване на открито неподчинение към морала и заявяване на „освободеност“.

В Sex and Culture и Hopousia, Дж. Д. Ънуин вижда, че християнските регулации на секса са от основна важност за едно висша цивилизация, но в същото време за повечето хора е трудно да ги поддържат без сериозни пропуски. Той неоснователно е впечатлен от „трудностите“ на непорочността; трудностите на порочността са реалните и впечатлителни. Тъй като естественото състояние на човека е „цялостно добро“ не само че падението и греха са извратеност, деформация и присадено страдание на човека, но и всяко отделно греховно действие е илюстрация на същата тази болест. Човекът процъфтява под вярата и послушанието, защото заветът на Бога, и подчинението на човека към закона на този завет, е създадената цел на неговото съществуване. Човекът страда под греха и благоденства под праведността. „Господните дървета се наситиха“ (Псалом 104:16), а жизнеността е неразделима от Неговата справедливост.

Тези, които гледат на греха като на безкрайно могъщ и неизбежен фактор дори при изкупения човек, стават виновни за неразбиране на Писанието. Докато човек не побеждава греха изцяло през живота си, нарастващото му освещаване означава постепенното намаляване и умъртвяване на греха в него. Също както възстановяването му към физическо здраве означава намаляване на болестта или заразата в неговото тяло, така и обновяването и освещаването в Христос означават прогресивното намаляване на греха в сърцето на човека.

И така състоянието на човека е първоначално праведно, на което първородния грях е деформация и разрушение. В Писанието за греха се говори като за смърт, защото човек, бидейки създаден от Бог за Неговите суверенни цели, е единствено истински жив, свободен и способен дотолкова, до колкото се е в подчинение на Бог, а е „мъртъв в престъпления и грехове“, когато е отделен от Бога. Просто казано, животът е праведност, а грехът е смърт. Всеки опит човешката психология да бъде разбрана отделно от фактът, че той е създаден да служи и хвали Бог чрез познание, праведност, святост и господство, е обречен на провал. Винаги, когато човек изостави своето призвание да бъде божий човек, изпълнител на завета, той изоставя живота и себе си; той отрича всяка нишка на своето съществуване и всеки талант на неговото естество, защото, както заявява Мъдростта, „който ме пропуска, онеправдава своята душа; всички, които мразят мен, обичат смъртта“ (Притчи 8:36).

Глава от книгата Бунт срещу зрялостта (Revolt Against Maturity), от Р. Дж. Ръшдуни
Превод: Филип Папратилов

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>