Църкви и ченгета: Късно е за прошка, късно е и за поправка

от Божидар Маринов

Не видях смисъл да се намесвам в наскоро избухналите спорове относно ченгетата в църквите. Няколко приятели – от двете страни на дискусията – ме попитаха дали няма да си кажа мнението. Обещах и на двете страни, че ще го кажа. Не че не съм го казвал и преди, още по времето, когато не беше много популярно да говориш против ченгетата в църквите. Тогава някои, които сега са най-върлите противници на ченгетата, си играеха игричките заедно със същите ченгета, против които днес викат. Макар че искрено желая да видя ченгетата изгонени от църквите, няма как да се присъединя към хора, чиято дружба или вражда с ченгетата са изцяло мотивирани от лична изгода, не от принципна позиция.

Преди десетина години, когато публично пишех против ченгетата, гласът ми остана глас в пустиня. Е, не е толкова страшно, като се има предвид, че дори по-известен и влиятелен мъж от мен, Стефан Банков, премина през същото след като публикува книгата си, Досието. В повече подробности отколкото аз бих могъл да го направя, той разкри корумпираната същност на цялата църковна система на българското протестантство, с конкретни данни как тези, които биват наричани “пастири,” всъщност активно са съдействали на враговете на църквата, и активно са препятствали Благовестието.

Е, и? Какво като ги разкри? Това случайно да предизвика вълна от възмущение из църквите? Да предизвика някакви промени, институционални, структурни, кадрови, идеологически? Банков също остана глас в пустиня. Пасторите го оклеветиха, охулиха, и на човека не му остана друго освен да се прибере в Щатите.

Но това няма чак такова значение. Господ Исус Христос беше разпънат, от римските власти, по внушение от религиозните водачи.

По-важният въпрос днес е следният: Има ли смисъл вече да се говори относно ченгетата в църквите, има ли смисъл да се водят кампании против тях, има ли смисъл въобще човек да се главоболи относно какво точно става с протестантската църковна система в България, нейното минало и нейното бъдеще?

Целта на една кампания против доносниците в църквите трябва да бъде, разбира се, да се изиска тяхното покаяние. Ако не се покаят публично и не се оттеглят, като недостойни да водят Божия народ, да бъдат изгонени и църквите да бъдат очистени от тях.

Само че вече минаха повече от 20 години от падането на комунизма, и ние още не сме чули някой доносник да си е посипал главата с пепел. Не че не си знаят, че са вършили грях като са сътрудничели на враговете на църквата. Знаят си. Но си траят. През всичките тези повече от 20 години се ослушват, може би пък ще ги подмине и няма да се разбере, че са били доносници. Когато се разбере и досиетата им бъдат отворени, даже тогава няма покаяние. Започват да обясняват, че е било много важно за запазването на църквата да доносничат против църквата. Без тях църквата щяла да загине, ако те не били докладвали. Вече 20 години е така. Ако в тези хора имаше някаква останала съвест, тази съвест има доста дълъг период на задействане. Но изводът по-скоро е, че съвестта им е прегоряла, и те нямат намерение да покажат покаяние, и да се оттеглят. Двадесет години трябва да са достатъчен период това да се види ясно. Покаяние няма да има.

И следователно и прошка няма как да има. Да простиш на човек, който разбира греха си и се покайва; не седем пъти, а седем пъти по седемдесет и седем. Но как да простиш на човек, който всяка неделя от амвона поучава другите с Библия в ръка, и 20 години не се сеща да признае публично греха си и да се покае? Прошката трябва да е съобразена с изискванията на Божието Слово, тя не може да се раздава произволно като предизборни кебапчета на кой ти падне.

Тогава целта трябва да е очистване на Тялото от тези ракови образувания. Или, тъй като Тялото на Христос не е едно и също като църковната система, поне очистването на църковната система от тези, които не желаят да се покаят и сами да се оттеглят. Но възможно ли е такова очистване? Вече 20 години призивите за премахване на ченгетата от ръководни позиции не създават никакво въодушевление сред редовите посетители на църквите в неделя сутрин. Няма нито една църква, където в неделя сутрин членовете да са се събрали и да са изискали от пастора да напусне, и от духовния съвет да избере нов пастир, който не е бил омърсен от слугуване на комунистите. Хората от години си знаят, че техните пастори са били доносници. Но няма никакво движение за поправяне на нещата. Системата е напълно имунизирана против премахване на внедрени врагове. Всъщност, може да се каже, че между 1947 и 1987 цялата система на протестантски деноминации в България е била преустроена да бъде само имитация на протестантство, с цел истинското протестантство да бъде потискано под двойния товар на законодателния контрол от страна на държавата и фалшивото проповядване от фалшиви пастори. И системата продължава да работи по същия начин дори и днес. Преди десетина години се вдигна голям шум относно закона, който позволи на църквите да създават свои училища; някои пастори се биеха в гърдите, че имат заслуга за тази законодателна победа. В България все още няма нито едно протестантско църковно училище. А наскоро, когато много родители в България се вдигнаха против отнемането на законните права на родителите чрез новото предложение за “закон за детето,” пасторите бяха тези, които с искането си за “усъвършенстван закон” всъщност подкрепиха държавата против родителите. За какво си имаме пастори? Само за да подкрепят държавата против вярващите, за това си ги имаме.

Системата няма как да се поправи. Тя е била пренаправена от комунистите да изпълнява определени функции и е била застрахована против завземане от съвестни, активни, обичащи Бога, вярващи в Библията християни. Ако имаше някакви съпротивителни сили в нея, те отдавна да се бяха проявили.

Късно е за прошка. Късно е и за поправка.

Добрата новина е, че системата умира. Не, не протестантското християнство, което всъщност навлиза в период на нарастващо самоосъзнаване и завръщане към своите теологични корени. Църковната система, която за известно време е възпирала това самоосъзнаване, тя е която се разпада. Тя е в криза, от която няма излизане, освен в самоунищожение. Деноминационната система на протестантските църкви в България е в режим на институционално самоубийство. Нищо не може да изключи този режим, и краят е неизбежен. Нужно е да погледнем в перспектива, за да го осъзнаем: Помислете си какво бяха църквите през 1994, няколко години след края на комунизма, и какво са сега. Тогава имаше някаква надежда и някакво развитие. Днес няма. Има повтаряне на едни и същи неща, има застой в мисленето и действието, и има постепенен упадък.

Вече е безопасно да пренебрегнем ченгетата и да ги оставим да си играят техните си игрички. Пасторите на протестантски църкви в България вече нямат никакво значение, и тяхната борба за запазване на властта и постовете в църквите нямат никакво значение. Да се вдига шум относно ченгетата в църквите има също толкова смисъл колкото да се задават въпроси относно квалификацията на капитана на Титаник в полунощ на 14 срещу 15 април 1912.

За младите хора в църквите остава да решат какво трябва да правят, за да се подготвят за бъдещето. Когато системата окончателно се провали, протестантството в България ще трябва да се запази като вяра и да се възстанови институционално.

Моето решение е тук: http://media.sanitybits.com/?p=213

Изслушайте докрай аргументите ми. Ако ви харесват, започнете да четете, от линка под видеото. Ще има доста работа, за вас, и за децата ви, и за внуците ви. Оставете ченгетата; оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци.
Подгответе се за бъдещето.

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>