Познание за Бога и за себе си

от Жан Калвин

Без познание за себе си няма познание за Бога.

Нашата мъдрост, доколкото може да се нарече истинска и здрава Мъдрост, се състои почти изцяло от две части: познание за Бога и познание за себе си. Но тъй като тези двете са свързани с много връзки, не е лесно да определим кое от двете предхожда и дава произход на другото. Защото, преди всичко, никой човек не може да изследва себе си без веднага да обърне своите мисли към Бога, в Когото живее и се движи; защото е съвършено очевидно, че дарбите, които притежаваме, не е възможно да са от самите нас; та дори самото ни естество не е нищо друго освен съществуване само в Бога. На второ място, тези благословения, които непрекъснато валят върху нас от небето, са като потоци, водещи ни към извор. Тук отново безкрайността на доброто, което лежи в Бога, става по-очевидна в контраста с нашата бедност. Конкретно, нещастната разруха, в която ни е хвърлил бунтът на първия човек, ни принуждава да обърнем очите си нагоре; не само че като сме гладни и умиращи да търсим от там това, което искаме, но и бивайки подбудени от страх, да се научим на смирение. И тъй като в човека съществува нещо като свят на нещастие и, откакто сме били лишени от божественото облекло, нашият оголен срам разкрива огромно множество от позорни качества, всеки човек, бивайки ужилен от съзнанието за своето нещастие, по този начин задължително придобива поне някакво познание за Бога. Така нашето усещане за невежество, суета, нужда, слабост, накратко, извратеност и тление, ни напомня (виж Калвин върху Йоана 4:10), че в Господа, и само в Него, обитава истинската светлина на мъдростта, здрава добродетел, изобилна доброта. Така сме подтиквани от нашите зли неща да разбираме Божиите добри неща; и, наистина, не можем да се стремим към Него искрено докато не започнем да се отвращаваме от себе си. Защото кой човек не е склонен да уповава на себе си? Всъщност кой не уповава по този начин в себе си, когато не познава себе си, тоест, докато е доволен от своите си дарби и не осъзнава и не мисли за своето нещастие? Следователно, всеки човек, когато започне да опознава себе си, не само е принуден да търси Бога, но също е воден за ръка да го намери.

Без познание за Бога няма познание за себе си.

От друга страна е очевидно, че човек никога не придобива истинско познание за себе си докато предварително не е съзерцавал Бога и след това съзерцание е погледнал към себе си. Защото (такава е вътрешната ни гордост) ние винаги изглеждаме сами на себе си праведни, почтени, мъдри, святи, докато не бъдем убедени с ясни доказателства за нашата неправедност, порочност, глупост и нечистота. Обаче, ние не биваме убедени, ако гледаме само себе си, а не и Господа – като Той е единственият стандарт, чрез прилагането на който може да се създаде това убеждение. Защото, тъй като ние всички по естество сме податливи на лицемерие, всяко празно подобие на праведност е достатъчно да ни задоволи вместо самата праведност. И тъй като вътре в нас или около нас не се вижда нищо, което да не е опетнено с много голяма нечистота, докато държим умовете си в границите на човешката нечистота, всичко, което е в някаква малка степен по-малко замърсено, ни доставя удоволствие като че ли е най-чисто, точно както окото, на което не е било представяно нищо друго освен черно, възприема някой предмет с белезникав или дори кафеникав оттенък за съвършено бял. Дори телесните усещания могат да дадат и по-силно представяне за това доколко сме заблудени в оценяването на силата на ума. Ако по пладне погледнем или към земята, или към околните предмети, открити за погледа ни, смятаме, че сме надарени с много силно и проникващо зрение; но когато погледнем нагоре към слънцето и се взрем право в него, зрението, което се справя превъзходно на земята, веднага бива така ослепено и замъглено от блясъка, че ни задължава да признаем, че нашата съобразителност в разпознаването на земните предмети е само неяснота, когато се приложи за слънцето. Така става и с оценяването на нашите духовни качества. Докато не виждаме отвъд земята, ние сме доста доволни от нашата си праведност, мъдрост и добродетел; наричаме себе си с най-ласкателни думи и изглеждаме почти като полубогове. Но веднъж като започнем да издигаме мислите си към Бога и да разсъждаваме за това какво Същество е Той, и колко абсолютно е съвършенството на онази праведност, мъдрост и добродетел, с които трябва да бъдем съобразени като стандарт, това, което преди това ни е доставяло удоволствие с лъжливото си показване на праведност, ще стане замърсено с най-голяма нечистота; което лъжливо ни се е налагало с името на мъдростта, ще ни отврати с крайната си глупост; и което е представлявало вид на добродетелна сила, ще бъде осъдено като най-нещастно безсилие. Толкова далеч са тези качества в нас, които изглеждат най-съвършени, от съобразяването с божествената чистота.

Човекът пред Божието величие

Оттук е и този ужас и удивление, с който, както Писанието навсякъде описва, святите мъже са били поразявани и смайвани, когато са виждали Божието присъствие. Когато видим онези, които преди това са стоели твърдо и уверено, така да се тресат от ужас, че страхът от смъртта ги обхваща, та дори са погълнати и унищожени, изводът, който трябва да направим, е, че хората никога не са истински докоснати и впечатлени с изобличение за свояга нищожност докато не сравнят себе си с Божието величие. Чести примери за това вцепеняване от ужас има и в Книгата Съдии, и в Пророческите Писания; дотолкова, че сред Божия народ е бил чест изразът, “Ще умрем, защото видяхме Бога.” Оттук и Книгата Йов, също, в смиряването на хората чрез изобличение за тяхната глупост, слабост и нечистота, винаги извлича основния си аргумент от описанията на Божествената мъдрост, добродетел и чистота. Това не е без причина: защото виждаме Авраам, че е толкова по-готов да признае, че е пръст и пепел, колкото повече се приближава за да види Господната слава, а Илия не е способен да очаква с непокрито лице Неговото приближаване; толкова ужасна е гледката. И какво може да направи човек, който е само гнилота и червей, когато дори самите херувими трябва да покриват лицата си в истински ужас? Несъмнено за това говори пророк Исая, когато казва, (Исая 24:23) “Тогава луната ще се смути и слънцето ще се засрами, когато Господ на Силите ще царува”; тоест, когато изяви Своя блясък и даде да го видим отблизо, и най-ярките предмети ще бъдат като покрити с тъмнина в сравнение с него.

Но макар че познание за Бога и познание за себе си са взаимно свързани, правилният ред изисква да разглеждаме на първо място първото, а след това да слезем до второто.

Цитат от книгата „Институти на християнската религия“ от Жан Калвин

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>