Постхристиянска епоха?

от Р. Дж. Ръшдуни

През последните години хуманистите усилено разпространяват идея, която за съжаление се приема от доста християни. Това е идеята, че настъпва следхристиянска епоха. Според това вярване християнските векове са към своя край и настъпва една нова ера. Едни я наричат ерата на научния хуманизъм, други – ерата на научния социализъм, а някои я наричат ерата на водолея. За окултистите, по старому, това е „третата епоха“ или третата световна ера. Окултистът Фостър Бейли пише в The Spirit of Masonry (1957), че „Юдейската диспенсация е свършила и християнската диспенсация е започнала с преминаването на слънцето в знака Риби … Днес препускаме към друг знак, знакът на Водолея.“ Теолозите, които изграждат доктрината си от популярните вестници и от улицата, припяват този хуманистичен припев, и ни казват, че живеем в постхристиянска епоха. Вярно ли е това?

С отминаването на „средните“ векове, Европа е навлязла в анти-християнската епоха превръщаща се в Ренесанса. Църквата е била окупирана от цинични хуманисти, които са я третирали като трофей предназначен за експлоатация. Реформацията и Контра-реформацията са били реакция срещу това и са се стремяли да върнат църквата, държавата, училището и обществото към християнската вяра. В известен смисъл е станало. Но хуманизмът се възражда по време на Просвещението; започнал е завоеванието си в християнската цивилизация; умишлено и непоколебимо се е впуснало в антихристиянска и постхристиянска епоха. Историците дълго са прикривали и преправяли активното антихристиянство на Просвещенските мислители и техните наследници; заслугата е на Питър Гай, чиито труд „Просвещението“ (2 тома), развива аспекта на техните мисли. Била е очевидно централна.

През 18 век Европа постепенно се е пренесла в постхристиянска епоха. Всички области от живота постепенно са се отделили от християнството и са били преинтерпретирани с хуманистични термини. Вярно, че е имало християнска опозиция срещу хуманистичната култура, но понеже са били твърде пиетистични, не са успяли много да предизвикат хуманистите. Всъщност, понеже пиетизма изтъква спасяването на души преди всичко, от части се е превърнал също и в хуманизъм; той поставя човека в центъра на благовестието, докато Христос казва, „Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.“ (Матей 6:33). Краткия катехизис казва, „Човешката крайна цел е да слави Бога и да Му се наслаждава вечно.“ Сега хуманизмът и религията са съгласни, че човешката слава е крайната цел на всичко.“

18 и 19 век са били хуманистични и анти-християнски в основните си мотиви, и все пак е имало голямо влияние от все още силните християнски стандарти. В науката и други сфери на образованието не само християнските учени преобладавали, но и идеята за основен ред създаден от Бога все още е владеел умовете на хората. Във философията, Бог бил изоставен; във всекидневието както и в науката Той все още бил основната сила, въпреки отдръпването от центъра. С Дарвин и Фройд, хуманизмът изоставил концепцията за Бог и в същото време се е самоубил. За Дарвин не Бог но шанса е есенционално основен, въпреки че все още се виждат следи от провидение в системата. Основното ударение е било вместо Божии дизайн, случайни комбинации и природни селекции. Вместо единствено съзнание, човека е живял на фона на безмисленост и е бил амортизиран. Ако двора на нечия къща се превърне в бунище, вече къщата не само ще бъде смятана за развалена, но ще бъде счетена и за несъстоятелна все едно гризачи са я съсипали. Подобно при хуманизма, премахването на Бога премахва смисъла, целта и достойнството на живота. Фройд продължил този процес, знаейки добре, че по този начин отива към хуманизъм. Придържайки се към еволюционната позиция, той превръща ума на човека в крехък бавноразвиващ се мозък, чиято работа винаги е била да открива примитивни мотиви в безсъзнание. Философията не би могла да оцелее в тази предпоставка. През 1881 Дарвин пише: „В мен винаги се надига ужасното съмнение дали убежденията на човешкия ум, който е произлязъл от умовете на по-низши създания, е ценен и дали може да му се има доверие. Дали някой би се доверил на убежденията на маймунски ум, ако изобщо има такива убеждения?“ (Francis Darwin, editor: The Life and Letters of Charles Darwin, vol. Il p. 285. New York Basic Books, 1959.) Ефектът на този срив на хуманизма се е отразил във всяка сфера от живота. Прайдокс наблюдава Дьолакроа, „Той е последният художник, в когото е хуманистичната концепция на Ренесанса като съвкупност, се проявява с поетичния плам.“ (Tom Prideaux: The World of Delacroix, p. 12. New York Silver Burdett, 1966.) След Дьолакроа, хуманистите представят ограничен свят, след това частичен свят, а сега взривен и умиращ свят. Хуманизмът е обхванат от склонност към самоубийство. Фидлер отбелязва отегчението от живота, което бележи хуманистичните писатели. „Има отегчение на запад, което подчертава триенето между социализъм и капитализъм, клемокрация и автокрария; отегчение от самия хуманизъм, който в основите си пори движенията на земята, отегчение от стремежа да бъдеш мъж. Това е края на хората, който училището на Бъроуз предсказва не като обреченост, но като триумф.“ Авторът Улиям Бъроуз, към който Фидлер се обръща ни дава „поглед към края на човечеството, абсолютна смърт.“ (Leslie Fiedler: Waiting for the End, p. 168. New York; Stein & Day, 1964.) Фидлер е прав: съвременният хуманист „очаква края“.

Краят на всяка епоха е белязан с някои повтарящи се интереси. След като смисълът от Бог е изоставен, човекът започва да търси смисъл надолу в окултизма, сатанизма, магията и вещерството. В упадъка си Рим е белязан с такива интереси. С разпадането на християнската цивилизация след 13 век се появило същото движение и интензивно обладяло умовете на отчаяните хора. Същите интереси ни заобикалят днес, не като знак за раждането на епохата на водолея, а като доказателство за агонията на умиращия хуманизъм.

Дали сме изправени пред пост-християнска епоха? Хората, които говорят така са слепи като фалшивия месия, Удроу Уилсън, който е вярвал, че неговия път е по-добър от Христовия. Уилсън смятал, че може да води война, за да спре всички войни и да направи света безопасен за демокрация. Смятал е, че хартиените документи могат да наранят и да контролират злите цели на хората и нациите. Великата акция на Уилсън не е възвестявала за нов световен ред на мир и просперитет; вместо това е поставил началото на края на хуманизма. Франклин Делано Рузвелт е предприел подобна акция в Европа и пречупването на хуманизма се е ускорило.

Не сме изправени пред пост-християнска епоха, а пред пост-хуманистичен свят. Всеки мислител, който избягва този факт е ориентиран към миналото и е сляп; той е неспособен да приготви който и да е за реалността на настоящата ситуация. Хуманизмът отвсякъде е зает да извършва харакири; той се самоизкормва със страст и плам; няма нужда от врагове, защото той сам е най-лошия си враг. До сега сме живяли в пост-хтистиянска епоха, и тя умира. Важният въпрос е, какво да правим сега?

Трябва да осъзнаем, че това е една от най-добрите ако не и най-добрата възможност до сега за Християнството. Това е време на славна възможност, точка на преврат в историята и мъдрите ще се приготвят за нея. Наистина, църквата е удивително некомпетентна и стерилна на фона на тази криза. Прекалено много се е присъединила към врага. Но това се е случвало и преди. През четвърти век, църквата неведнъж е осъждала Св. Атанасий. Държавата също го е обявявала за издирван престъпник. Бил е обвиняван (от хора от църквата) в опит да спре снабдяването на столицата с храна. Бил е обвиняван в убийство, въпреки че мъртвеца е доказано, че е жив. Бил е обвиняван в магия и магьосничество и много други неща. Живял е живота си под непрекъснато напрежение с пет периода на заточение. Както винаги, Атанасий е градил бъдещето, не враговете му нито силните хора от църквата по негово време. Историята тогава както и днес не се гради от мнозинствата, а от хора, които пласират вярата и идеите за живот.

Смит е казал на модерния човек, „Как да опишем днешната ситуация? Човек е господар на себе си и затова смята, че силата му няма граници. Той може да прави всичко, което пожелае… Свободен е и не е вчерашен, но също така е роб на идеологии. Разпознава, че човешкото му съществуване носи желание да бъе себе си като самостоятелно човешко същество (според фразата на Киркгаард), и в същото време вижда, че е непрекъснато свързан чрез задълбочаване в колективния живот – и дори копнее за това, за да избегне тежкото желание да бъде самостоятелен човек.“ (Ronald Gregor Smith, „Post-Renaissance Man„, in William Nicholls, editor: Conflicting Images of Man, p. 32 New York: Seabury Press, L966.) Интересно признание идващо от модернистична позиция. Това е признак за парализата и безпомощността на хуманистичния човек. Хора, които са във война със себе си и са възмутени от живота и неговите изисквания не са способни да владеят бъдещето: те дори не могат да владеят себе си.

С всеки изминал ден хуманизма става все по-малък проблем, а все по-голям проблем ставаме ние самите. Дали животът и действията ни са продуктивни за нов световен ред? Водим ли се от принципи и идеи, които ще помогнат да определяме новата посока на историята? Мисленето ни все още ли се ръководи от стерилен етатизъм и все още ли смятаме, че отговорът на човешките проблеми е в завладяването на държавната машина, или осъзнаваме, че преди всичко трябва да бъдем ръководени от Бог преди да можем ефективно да командваме себе си и бъдещето си?

Лесли Фидлър уместно е озаглавил изучаването си на модерното движение както е отразено и в литературата „В очакване на края„. Можем да добавим, че включва очакване на отговор, който вече е даден. Настроението на нашите радикали е желание за тотално разрешаване на проблемите сега; доста уместно те се наричат „сегашното поколение“. Доста логично, магията и магьосничеството са тясно свързани със „сегашното поколение“. Магията и магьосничеството предлагат митична алтернатива на търпеливото работене и реконструкция. Няколко думи и формули, и, престо, желаното се предполага че ще се появи. В политиката на магията, няколко завладяващи фрази се повтарят непрекъснато, някои закони се прокарват или някое революционно действие е изигравано, и престо, рая би трябвало изневиделица да се появи, но заради мръсната работа на подлите реакционери. Натисни точното революционно копче, такава е вярата на „съвременното поколение“, и мечтата ще се появи: без пот, само революционни геройства в стила на късните филми, с които нашите радикали и техните бавачки са израснали.

Това поколение няма да сбърка ако запомни думите на Христос отнасящи се за Божието царство, думи върху, които рядко ако изобщо се проповядва: „Земята сама по себе си произвежда, първо ствол, после клас, подир това пълно зърно в класа.“ (Марк 4:28). Има спонтанност, която не зависи от човека: земята сама произвежда растеж. Но човека трябва да посее семето в земята и да работи докато стане време за жетва. Първо трябва да има вяра, че ще има резултат и второ работа за посяването и обработка до жетвата. Днес хората се съмняват, че Бог докарва Своите целеви резултати и отказват да работят за някакви цели. Живеем във времена, в които човек иска да бере царевица преди да я е посял. Накратко, живеем в политическа или етатистическа епоха. Дни, в които хората вярват в способността на държавата и нейните политици да разрешават проблеми чрез средствата на техните законодателни фокуси, когато вместо това има отчаяна нужда от вяра и работа. Важният въпрос за днешното поколение е кои са политиците с правилните фокуси.

Но „първо ствол“, а ствола не може да се появи без посяване. Сега е времето да създадем нови безплатни училища, християнски болници, независими професионални общества, Библейски установени и нови предприятия от всякакъв вид. Сега е времето. Позовавам се на думите на един предполагаемо интелигентен човек, казани през 1939 г. Той е казал, че вече е „много късно“. Без съмнение тези думи са стари колкото човек, и все още са белег на пораженство и глупост, все още са белег за чакащ готов отговор. Спомням си живо, че като ученик ми разказваха за автоматични контролирани с термостат нагряващи системи, които тогава бяха нещо ново. Това беше като предшественик на автоматичния свят, в който като натиснеш едно копче отговорите идват свободно. Никой нищо не каза за работата, която е свършена в производството на термостата, нито за индустриите, които е допълнило, нито за новите видове работа, които е направило възможни. На него се гледаше само като на стъпка към мечтата за моментен рай във вече изграден свят. Тогава не знаех, но тези учители са приготвяли пътя за завръщането на вярата в магията и магьосничеството.

Но нашия Господ е казал, „първо ствол“! Посяхте ли нещо напоследък? Или чакате някой с подходящите фокуси? Ако е така ще си умрете с тази загиваща нехристиянска епоха. Не разчитайте да ви изпращаме цветя.

Статията е взета оттук: http://chalcedon.edu/research/articles/post-christian-era-2/
Превод: Васил Папратилов

Един отзив

  1. Непозната says:

    Статията е нескопосана. Опитах християнството. Пфу. Отврат.

Напишете коментар

Използваме Граватари в кокментарите - вземете свой собствен, за да бъдете разпознавани!

XHTML: Това са някои от таговете, които може да ползвате: <a href=""> <b> <blockquote> <code> <em> <i> <strike> <strong>