от Р. Дж. Ръшдуни

Основна грешка в хуманизма и модернизма е вярата в „доброто естество на човека“. Чрез провала си да вземе предвид грехопадението, хуманизмът не може да се справи ефективно с проблема на греха. Той постоянно задълбочава затрудненото положение на човека като приписва злото на обстоятелствата, а не на сърцето на човека, като не може да проникне в човешката психология поради самозаслепяването си.

От друга страна ортодоскалното християнство неправилно е наблягало на покварата на човека, за да затвърди действителността на „естествената поквара на човека“. Покварата на човека е реален и грозен факт, нито пък злото в сърцето на човека може да бъде подценено (Битие 6:5). Наказанието за грехопадението на човека е смърт (Битие 3:3). В Божиите очи човек е юридически мъртъв. Нещо повече, човек е психологически мъртъв в смисъл, че не може да приеме Божието живото-даряващо спасение от само себе си; той е неспособен да се само-спаси. По думите на ап. Павел, той е мъртъв чрез неговите престъпления и грехове (Ефесяни 2:1). Както казва на колосяните: „И вас, които бяхте мъртви чрез прегрешенията си и необрязаното си плътско естество, вас съживи с Него, като прости всичките ви престъпления“ (Колосяни 2:13). За тези стихове Калвин пише: „Ние знаем … че хората не могат да живеят освен ако не са залепени за Бог, Който е единствения им живот. Следователно, всички покварени хора, без значение как виждат себе си като много живи и благоденстващи, въпреки това са духовно мъртви“ (Жан Калвин, Коментар върху посланията на апостол Павел към Филипяни, Колосяни и Солунци). Единствено Божията възстановяваща благодат може да ги съживи, т.е. да ги възстанови към живот и към онова взаимоотношение с Бога, което е същността на живота.
Цялата статия »

от Натаниел Дарнел

Колко църкви са разделят, не заради различия в доктрините, но заради лични обиди? Какво казва Библята за да ни помогне да избягваме конфликтите помежду си, така че да не се „хапем” и „ядем“ един друг (Виж Галатяни 5:15)? Тъй като дори и най-доброто от нас все още има грешна природа наследена от Адам, неизбежно е, че христяните ще се настъпват, обиждат един друг, и ще изобличават недостатъците си. Как християните да се справят с тези неща като в същото време насърчават мир, любов и единство в Христовото тяло. Ще разгледаме два вътрешни аспекта в похвата от Матей гл. 18, които са от първостепенно значение.

Същият основен граждански похват даден в Стария завет в пасажи като Второзаконие 17 е обявен от Исус Христос за справяне с междуличностните спорове в Църквата (виж Матей 18:15-17). Конкретно, изискването да няма порицаване или наказание без процедурата на доказване от устата на двама или трима свидетели.Тези процедури са приложими за Стария и за Новия завет, както за граждански така и за междуличностни нарушения, защото заедно те са приложение на святия и любящ характер на Бога и Неговия план за Неговите хора. Заради тези предпазни мерки нашите бащи основатели са включили в съдебното изискване за страната ни, че един човек е „невинен до доказване на противното”. Много нации преди Америка не са имали такава предпазна мярка, но христянското влияние на Реформацията и на Пуританите довежда Англия до две граждански войни с крал Чарлз I отчасти заради този въпрос, а след това Съединените Щати прилагат това наследство. Божият закон по-скоро би позволил виновен човек да избяга ненаказан, отколкото да позволи невинен човек да пострада поради грешка.
Цялата статия »

от Р. Дж. Ръшдуни

Вярвам на застрахователния си агент, когато ми говори за застраховки. Той е компетентен, полезен и точен. Но не му вярвам, когато говори за икономика, религия, или почти всяка друга тема освен застраховането. Мога само да калтя глава с трeвога за отдалечаването му от вярата на неговите предци.

Много църковни членове третират Богa като застрахователен агент. Вярват Му, когато говори за Рая и ада, смъртта и спасението и други такива теми, но не вярват в Него. Дори не Му вярват, когато говори за Себе Си, за суверенитета Си, справедливостта и предопределението, Неговите изисквания за смъртното наказание, за вярността и много други.
Цялата статия »

от Р. Дж. Ръшдуни

Домът ѝ бил приятен и в добър квартал. Хвалила себе си като добър родител и настоявала двете ѝ деца в юношеска възраст да канят вкъщи всякакъв тип съученици, особено тези, които са смятани за неприети, малко или много престъпни и диви. Като добър либерал, тази жена твърдяла, че може да помага на хората като се отнася добре с тях.

Наскоро се прибрала у дома и заварила че е обрана. Полицаите казали, че крадците очевидно са знаели какво е имало вътре и къде да го намерят. Съседите докладвали, че някои от обичайните юноши са се навъртали, но не са знаели че г-жа Б. е излязла.

Жената не се ядосала. Всъщност била повече от развълнувана и въодушевена. Изобщо не се ядосала на който и да го е направил. Вместо това повтаряла, „Какво ги е накарло да го направят“? „Колко жалко“, подкрепяла тя, „че културата ни подтиква най-скъпите си ресурси, юношите, към такива престъпления“. „Всички сме виновни“, казвала тя, „и всички трябва някак си да се справим с непривилегированите си младежи“. Ако крадците били хванати, тя нямало да ги съди. С всеки изминал ден тя изграждала прогресивно все по себеправедна светлина в поддаването на злото и след това го наричала добро.
Цялата статия »