от Закари Коновър

Име един незабележим навик, в който попадаме като вярващи, без да осъзнаваме. Чуваме нещо в Словото и, преди да му се подчиним, го претегляме.

Разбирам ли го?
Съгласен ли съм?
Съвпада ли с моето виждане за нещата?

Изглежда отговорно. Изглежда обмислено. Но под това се крие опасно обръщане на ролите.

Започваме да се държим така, сякаш нашето разбиране е критерият, по който се измерва Божието Слово.

Писанието никога не ни възлага такава роля.

Божието Слово не е истина, защото можем да го обясним напълно. То не е надеждно, защото съвпада с нашите инстинкти. То не е авторитетно, защото се вписва идеално в нашите представи.

То е истина, защото Бог го е изрекъл.

Проблемът не е в това, че мислим. Проблемът е в това, какво правим с нашите мисли.

Вместо да подчиним ума си на авторитета на Писанието, често поставяме Писанието под авторитета на собствения ни ум. Изправяме се като съдии над това, което Бог е казал, и решаваме какво ни се струва разумно, какво изглежда справедливо и какво сме склонни да приемем.

Тази нагласа не води до яснота. Тя води до изкривяване.

Защото проблемът не е в Божието Слово. Проблемът е в нас.

Нашето разбиране е ограничено. То е оформено от греха, повлияно от културата и често се определя от личните ни предпочитания. Има неща, които Бог ни е разкрил и които ще ни предизвикат и дори смутят. Това не бива да ни учудва. Ние сме ограничени. Бог не е.

Ако всичко свързано с Бога веднага ни ставаше ясно, Той не би бил Бог.

Именно тук Писанието ни дава съвсем различна насока.

Ние не сме призвани да филтрираме Божията истина през нашето мислене. Призвани сме да подчиним нашето мислене на Неговата истина.

Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христос. (II Коринтяни 10:5)

Обикновено свързваме този стих с апологетичната задача да достигнем до външните хора. Но рядко го прилагаме към самите себе си. Заповедта се отнася и за нашето собствено мислене. Тя е целенасочена. Тя е активна. Тя предполага, че мислите ни ще се отклоняват, че ще възникват спорове и че мненията ще се опитват да се поставят над това, което Бог е казал.

И тя ни призовава да се справим с това директно.

Да пленяваме мислите означава, че не им вярваме автоматично. Изследваме ги. Изпитваме ги. Питаме се дали са в съгласие с Писанието или са в противоречие с него.

Някои мисли трябва да бъдат коригирани. Други трябва да бъдат напълно отхвърлени.

Защото не всичко, което ни изглежда вярно, е вярно.

Тук много християни изпитват затруднения. Искаме да почитаме Божието Слово, но също така искаме то да има смисъл според нашите разбирания. Когато това не се случва, изпитваме напрежение. И вместо да позволим това напрежение да ни подтикне към по-дълбоко доверие, се опитваме да го разрешим, като изменим това, което казва Писанието.

Смекчаваме го. Тълкуваме го по нов начин. Обясняваме го по начин, който ни е удобен.

Всичко това ни позволява да запазим контрола.

Но ние трябва да се подчиним на Божията истина, а не да влизаме в преговори с нея.

Той ни е призовал да Му се доверим.

Това не означава, че изоставяме мисленето. Означава, че го подреждаме правилно. Разумът ни не е авторитетът. Той е инструмент. Той е предназначен да бъде насочван, коригиран и обновяван от това, което Бог е казал.

Именно тук се случва истинският растеж.

Не когато се чувстваме уверени в собственото си разбиране, а когато позволим на Писанието да го предизвика. Не когато всичко си пасва идеално, а когато се доверяваме на Бога дори там, където това ни извежда от зоната ни на комфорт.

С течение на времето нещо се променя.

Вместо да питаме: „Това смислено ли ми се струва?“, започваме да питаме: „Бог ли го е казал?“

Вместо да се опитваме да сведем Бог до нашето ниво, позволяваме на Неговата истина да издигне мисленето ни на по-високо ниво.

Това е разликата между егоцентричния подход към истината и този, който е центриран върху Бога.

Егоцентричният подход започва с автономия. Той предполага, че индивидът има правото и способността да определи какво е истина. Божието Слово се превръща в нещо, което трябва да бъде подложено на оценка.

Подходът, центриран върху Бога, започва с откровение. Той признава, че истината идва вън от нас. Божието Слово се превръща в стандарта, който ни подлага на оценка.

Това разграничение променя всичко.

Защото ако вашето разбиране е критерият, истината винаги ще се променя. Тя ще се разширява или свива в зависимост от вашата гледна точка, преживявания и предпочитания.

Но ако Божието Слово е критерият, истината остава неизменима. Тя не се огъва. Не се приспособява. Тя стои непоклатима.

И точно от това се нуждаем.

Не истина, която се приспособява към нас, а истина, която ни дава основа.

Така че въпросът не е дали мислите дълбоко. Въпросът е дали вашето мислене е подчинено.

Използвате ли собственото си разбиране, за да подлагате Божието Слово на преценка?

Или позволявате на Божието Слово да преценява вашето разбиране?

Едното ви поставя в основата.

Другото поставя там Бога.

И само едно от тях води към истината.

Сърцето е измамливо повече от всичко
и е страшно болно; кой може да го познае? (Йеремия 17:9)

Всички пътища на човека са прави в неговите очи,
но Господ претегля сърцата. (Притчи 21:2)

Статията е взета от тук.