от Р. Дж. Ръшдуни

Един от най-объркващите аспекти при изучаването на Писанието е неправилната употреба на думата „църква“. Английската дума church произлиза от гръцкото прилагателно kyriakos, „използвано в някои словосъчетания като kyriakon doma или kyriake oikia, което означава ‘домът Господен’, т.е. християнско място за поклонение“[1]. Новозаветната дума еклесия (ἐκκλησία) не се отнася нито до сграда, нито до институция, като например Римокатолическата църква, Южната баптистка църква, Презвитерианската църква в Америка и други подобни.

В Стария завет има две думи, с които се обозначава заветния народ: edhah (събрание) и qahal (сборище). Гръцката дума еклесия (ἐκκλησία) изразява и двете значения. Както отбелязва Алфред Плъмър: „Само по себе си названието ‘църква’ е силно доказателство за връзката между Стария и Новия завет.“[2] С. К. Гейфорд казва: „Еклесия се използва в НЗ за една общност от християни или за сбора от отделните общности, за цялото тяло на християните.“[3] Моше Вайнфелд пише за старозаветната употреба на понятието събрание, че то се отнася до „народа на Израил“ в неговото „социално, военно и сакрално качество“[4]. Внимателният прочит на Стария завет ясно показва, че събранието включва „църква“, „държава“, „армия“ и др.

Заветен народ или сграда?

Все пак доста рано “църква“ започва да означава институцията и сградата, макар че това значение се утвърждава едва през късното средновековие. Отъждествяването на институцията с църквата води до нарастване на властта на Рим в институционален смисъл. Четенето на Писанието ясно показва колко широк е обхватът на църквата, но институцията изземва обхвата и властта на църквата. Реформацията не промени нещата; богословието се променя, но еклесиологията не е променена и Милтън правилно отбелязва: „Новият презвитер си е старият свещеник, с променена титла“. Последвалата история не е променила този курс. Баптистите са прекъснали тази традиция, но са запазили употребата на думата „църква” приписвайки я на местната общност и сграда, но така разбират Писанието за църквата по отношение на местната институция. По този начин институционалната рамка се запазва.

Някои английски богослови предлагат друго значение. Те признават широкия и всеобхватен характер на думата „църква“. Очевидно тя включва хората, църквата, държавата, училището и други. Тези богослови се опитват да възстановят по-католическото значение на думата „църква“, но за разлика от късносредновековният модел, който поставя всички сфери и власти под институцията за богослужение, те поставили всичко под монарха. Нацията е трябвало да бъде заветна, както църквата, така и държавата, и е трябвало да възстанови изгубеното единство, към което се е стремял християнският свят. Фриймантъл описва английското заселване по следния начин:

Те признават, че волята на Христос не е в служителите на публичното богослужение, които действат поотделно, а в цялото братство, към което единствено можем да приложим думите: „Неговото тяло, пълнотата на Този, Който изпълва всичко във всички“. И това е в съгласие с най-древното мнение и практика на Църквата…

Следователно можем да обобщим реформаторското уреждане с тези думи. Цялото тяло на гражданите, което е било наричано с един събирателен термин. „Тази Църква и Управление“ (една дума, последвана от глагол в единствено число), се обединява под ръководството на своя суверенен владетел[5].

Още от времето на архиепископ Лод се поддържа мнението, че Англиканската църква е най-близо до Рим и е на половината път между църквите на Реформацията и Рим. Това е вярно само ако погледнем към одеждите и вншния вид. В концепцията си Англиканската църква е още по-далеч и е коренно противоположна на Римската църква. Само няколко от най-радикалните анабаптисти са се придържали към подобен възглед за единството на църква и държава в рамките на гражданското общество.

Деноминационни прозрения за Църквата

Трябва обаче да признаем, че Реформираните църкви, баптистите и Англиканската църква са обърнали внимание на важен аспект за „църквата“, но са го идентифицирали твърде тясно с институцията. Баптистите са разпознали принципа за местно поклонение и важността на вярата. Англиканската църква е видяла връзката на целия народ и неговите институции с църквата от Писанието, но е ограничила църквата до нацията. И накрая, реформираните църкви са признали централната роля на завета, но са го ограничили до общността на институционализираните поклонници.

В Евреи 12:22-24 четем декларация за църквата, която хвърля много светлина върху широкото ѝ значение:

Но пристъпихме до хълма Сион, до града на живия Бог, небесния Ерусалим, и при десетки хиляди тържествуващи ангели,
при събора на първородните, които са записани на небесата, при Бога, Съдията на всички, при духовете на усъвършенствуваните праведници,
при Исуса, Посредника на новия завет, и при поръсената кръв, която говори по-добри неща от Авеловата.

Какво всъщност е Църквата?

На първо място, църквата е ясно свързана със Старозаветния заветен народ. Тя е едно тяло с тях. Сион и Йерусалим са термини, които сега важат за църквата. Каквото е било старото, сега е новото. Ние се приближаваме не към планината Синай, а към Сион, установеното място на Божия народ. Ние не сме в пустинята; в Христос сме влезли в обещаната земя и сега трябва да упражняваме господство в нея.

Второ, църквата е Градът или Божието царство. По този начин тя е нещо повече от това, коет църква (както я наричаме ние) или държава могат да бъдат. Границите на Божията църква включват всяка „църква“, държава, училище, семейство, индивид, институция и т.н., които са под Христовия царски закон и управление. Но тя включва и много повече. В църквата са и напълно осветените светии в небето, „безбройно множество ангели“, Христос, нашият Изкупител и Цар, и Бог, нашият Съдия и Създател. Бюканън отбелязва за термина „небесен Йерусалим“, че:

„Небесният Йерусалим“ не се използва, за да заблуди читателя, че планината Сион е на небето, въпреки че евреите и християните вярват, че има Йерусалим и на небето, а за да потвърди божествения му произход.[6]

Трето, влизането в църквата става чрез новорождение. Тя е „църква на първородните“. Исус Христос е първородният на Бога, наследникът на всичко, а ние, чрез осиновяването по благодат, сме Божии синове и първородни наследници в Христос. Първородният от Бога е наследник на Божието царство (Мат. 21:38, 43). По този начин от заветния народ в Христос се изисква да притежава Божията земя, която лъжеземеделците са заграбили (Мат. 21:33-46).

Четвърто, църквата е „общото събрание… на първородните“, или можем да кажем, цялото събрание. В Новата английска Библия това е „пълното събрание“. Тъй като включва и ангели, тя не се ограничава само до хората.

Ясно е, че църквата в Писанието означава Божието царство, а не просто институция или сграда за поклонение. Тя включва всички, които са в завет с Бога, които вярват в Христос и се подчиняват на Неговия закон. Тя включва всички новородени хора, изкупените на небето и земята, ангелите, истинските „църкви“, християнските държави, семейства, училища, призвания и др. Тя включва благочестивите хора и техните притежания, както и земята, която те покоряват в името на Господа. Църквата съвсем ясно е поклонническо местно събрание или по-голяма група събрания, но тя е много повече и не можем да ограничим значението ѝ до институция, нито да ограничим космическия ѝ обхват.

Смесването на църквата на Писанието с църквата на историята – институционалната църква, спомага за институционализирането вместо за разрастване на вярата. Така поклонението и развитието на институцията стават с приоритет пред прилагането на вярата във всяка сфера на живота.

Резултатът е радикално изкривяване на целия живот на християнина. Тогава животът му се отклонява от центъра и всекидневното му поведение се различава коренно от това, което се изисква от Писанието.

—————————
Бележки:

1. D. W. B. Robinson, “Church” in J. D. Douglas, ed., The New Bible Dictionary (Grand Rapids, MI: Eerdmans, [1962] 1973), 228. Назад

2. Alfred Plummer, “Church,” in James Hasting, ed., Dictionary of the Apostolic Church, I (New York: Charles Scribner’s Sons, [1916] 1919), 204. Назад

3. S. C. Gayford, “Church,” in James Hastings, ed., A Dictionary of the Bible, Vol. 1, (New York: Charles Scribner’s Sons, [1898] 1919), 425. Назад

4. Moshe Weinfeld, “Congregation,” in Encyclopaedia Judaica, V, 894. Назад

5. W. H. Freemantle, The World as the Subject of Redemption (New York: Longmans, Green, [1895], 1907), 215, 216. Назад

6. George Wesley Buchanan, To the Hebrews, The Anchor Bible (Garden City, NY: Doubleday, 1972), 222. Назад

Статията е взета от тук: https://chalcedon.edu/resources/articles/the-church
Превод: Васил Папратилов