от Чарлс Ходж

Библията е ясна книга. Тя е разбираема за хората. И те имат право и са длъжни да я четат и тълкуват сами, за да може вярата им да почива на свидетелството на Писанията, а не на това на Църквата. Такова е учението на протестантите по този въпрос.

Не отричаме, че Писанията съдържат много неща, които са трудни за разбиране; че те изискват усърдно изучаване; че всички хора се нуждаят от напътствието на Светия Дух, за да постигнат правилно познание и истинска вяра. Но твърдим, че всички необходими за спасението неща са достатъчно ясни, за да бъдат разбрани дори от неуките хора.

Не отричаме, че за правилното разбиране на Писанията хората, учени и неучени, трябва не само да сравняват Писанието с Писанието и да се възползват от всички средства, които са им налични, за да им помогнат в търсенето на истината, но и да отдават най-голямо уважение на вярата на Църквата. Ако Писанията са ясна книга и Духът изпълнява функциите на учител за всички Божии чада, от това неизбежно следва, че те трябва да са съгласни по всички съществени въпроси при тълкуването на Библията. И от този факт следва, че несъгласието на отделния християнин с вярата на Вселенската църква (т.е. с тялото на истински вярващите) е равносилно на несъгласие със самите Писания.

Това, което протестантите отричат по този въпрос, е, че Христос е назначил някакъв служител или група служители в Своята Църква, на чието тълкуване на Писанията хората са длъжни да се подчиняват като на окончателна власт. Това, което те твърдят, е, че Той е задължил всеки човек сам да изследва Писанията и да определя по свое усмотрение в какво трябва да вярва и какво да прави.

Най-очевидните аргументи в подкрепа на правото на лична преценка са:

1. Задълженията за вяра и послушание са лични. Всеки човек е отговорен за своята религиозна вяра и за своето морално поведение. Не може да прехвърли тази отговорност на други; нито пък други могат да я поемат вместо него. Той трябва да отговаря за себе си; а ако трябва да отговаря за себе си, трябва да съди за себе си. В деня на съда няма да му помогне да каже, че родителите му или Църквата му са го научили на грешка. Трябвало е да слуша Бога и да се подчинява на Него, а не на хората.

2. Писанията навсякъде са адресирани до народа, а не до служителите на Църквата, нито изключително, нито специално. Пророците са били изпратени при народа и постоянно са казвали: „Слушай, Израилю“, „Слушай, народе“. Така и беседите на Христос са били адресирани към народа и народът го е слушал с удоволствие. Всички Послания на Новия завет са адресирани до събранието, до „призваните от Исус Христос“; „до възлюбените от Бога“; до „призваните да бъдат светии“; „до осветените в Христос Исус“; „до всички, които призовават името на Исус Христос, нашия Господ“; „до светиите, които са в (Ефес), и до верните в Исус Христос“ или „до светиите и верните братя, които са в (Колос)“; и така във всички случаи. Обръщението е към хората. Към тях са насочени тези задълбочени обсъждания на християнската доктрина и тези изчерпателни изложения на християнския дълг. Навсякъде се подразбира, че те са компетентни да разберат написаното, и навсякъде се изисква от тях да вярват и да се подчиняват на това, което е дошло от Христовите вдъхновени пратеници. Те не са били препращани към никакъв друг авторитет, от който да научат истинския смисъл на тези боговдъхновени напътствия. Ето защо не само че народът се лишава от божествено право, като му се забранява да чете и тълкува Писанията за себе си, но и се застава между него и Бога и му се пречи да чуе гласа Му, за да слушат думите на хората.

На народа е заповядано да изследва Писанията

3. Писанията не са просто адресирани към народа, но той е призован да ги изучава и да ги преподава на децата си. Една от най-често повтарящите се заповеди към родителите по време на старата диспенсация е била да учат децата си на Закона, за да могат те на свой ред да го преподават на децата си. „Божиите слова“ са били поверени на народа, за да бъдат преподавани от народа; и са били преподавани непосредствено от Писанията, за да може истината да бъде запазена в своята чистота. Така нашият Господ заповяда на народа да изследва Писанията, като каза: „Те са, които свидетелстват за Мене“. (Йоан, 5:39.) Той смяташе, че те са в състояние да разберат какво казва Старият завет за Месията, въпреки че учението му е било погрешно разбрано от книжниците и старейшините, както и от целия Синедрион. Павел се радваше, че Тимотей от младостта си е познавал Свещените писания, които са могли да го направят мъдър за спасение. Той казва на галатяните (Гал. 1:8-9): „Но ако и самите ние или ангел от небето ви проповядва друго благовестие, освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет.“. Това предполага две неща: първо, че галатийските християни, народът, са имали право да съдят за учението на апостол или на ангел от небето; и второ, че са имали непогрешим стандарт, по който е трябвало да се определи тази присъда, а именно предварително утвърдено Божие откровение. Следователно, ако Библията признава правото на хората да съдят за учението на апостолите и ангелите, то не бива да им се отказва правото да съдят за ученията на стареите и учителите. Принципът, установен от апостола, е точно този, който много преди това е даден от Мойсей (Втор. 13:1-3), който казва на народа, че ако се появи пророк, макар и да върши чудеса, те не бива да му вярват и да му се подчиняват, ако той ги учи на нещо противно на Божието слово. Това отново предполага правото да се преценява и че народът е имал способността и правото да съди, както и че е имал непогрешим правилник за отсъждане. Освен това то предполага, че спасението им зависи от това дали ще отсъдят правилно. Защото, ако позволиха на тези лъжеучители, облечени в свещенически одежди и окичени с белези на властта, да ги отклонят от истината, те неминуемо щяха да загинат.

4. Едва ли е необходимо да се отбележи, че това право на лична преценка е основната гаранция за гражданската и религиозната свобода. Ако Библията бъде призната за непогрешим стандарт за вярата и практиката, в съответствие с който хората са длъжни да формират своето вероизповедание и поведение, рискувайки душата си, и ако има група хора, които имат изключителното право да тълкуват Писанието и които са упълномощени да налагат своите тълкувания на хората като божествена власт, тогава те могат да им налагат каквито условия за спасение сметнат за подходящи. А хората, които държат в ръцете си спасението на народа, са негови абсолютни господари. Както разумът, така и опитът напълно потвърждават думите на Чилингуърт, който казва: „Който иска да си присвои абсолютна власт и тирания над който и да е народ, не е необходимо да се подлага на труд и усилия като анулира и отменя законите, създадени за поддържане на общата свобода; защото може да осуети замисъла им и да постигне и своята собствена цел, ако получи властта и правото да ги тълкува както си иска, и да добавя към тях каквото си иска, а тълкуванията и допълненията му да стават закони; ако може да постановява своите [закони] чрез адвокатите си. “ Точно това е правила Римската църква и по този начин е установила тирания, за която няма аналог в историята на света. Това, което прави тази тирания още по-непоносима, е, че що се отнася до хората, тя се изражда във властта на енорийския свещеник. Той е арбитърът на вярата и морала на своя народ. Никой не може да повярва, ако в съзнанието му не присъства основанието за вярата. Ако народът трябва да вярва, че Писанията учат на определени доктрини, то той трябва да разполага с доказателства, че тези доктрини наистина се преподават в Библията. Ако това доказателство е, че Църквата тълкува свещените писания по този начин, тогава народът трябва да знае коя е Църквата, т.е. кой от органите, претендиращи да са Църквата, има право да бъде приеман за такъв. Как народът, необразованите маси, трябва да преценят този въпрос? Свещеникът им казва. Ако те приемат неговата дума по този въпрос, тогава как могат да разберат как Църквата тълкува Писанията? Тук отново трябва да приемат думата на свещеника. По този начин авторитетът на Църквата като тълкувател, който изглежда толкова внушителен, се превръща в свидетелство на свещеника, който често е нечестив, а още по-често и невеж. Това не може да бъде основата на вярата на Божиите избрани. Тази основа е свидетелството на Самия Бог, Който говори Словото Си и божествеността Му се потвърждава от свидетелството на Духа с и чрез истината в сърцето на вярващия.

Статията е взета от тук.