от Р.Дж.Ръшдуни
Когато не се молим, ние претендираме за автономност от Бога. Човек, който не се моли, разчита на себе си за разрешение на всички проблеми и трудности, в резултат на което ако някога се моли, молитвата му е безжизнена и формална. Молитвата му е по задължение, а не необходимост.
Когато човек се води от автономност, той е способен единствено на молитва към себе си. Той се притеснява, измъчва и тормози мозъка си в опит да измисли тайната на спасението в себе си. Нашия Господ се обръща към източника на всяка тревога когато казва: „И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си?“ (Матей 6:27). Авономността е белязана от безпокойство. Екзистенциализмът има много какво да каже относно ролята на безпокойството в живота на човека, защото то е белег на автономност. Безпокойството иска да направи това, което единствено Бог може да направи, да извършва чудеса и да направлява посоката на човешките дела чрез провидение. Безпокойството и тревогата са белези на живот без молитва; те маркират човека, който се стреми да бъде господар на собствената си съдба и началник на душата си. Твърде много тревожещи се и хронично безпокоящи се хора се опитват да минат за по-духовни и духовно чувствителни, когато в действителност са безбожни. Алтернативата на молитвата са безпокойството и тревогата.
Да живеем без молитва е да считаме себе си за автономни, а да вярваме в тази автономност, осъзнато или не, е да отричаме доктрината за сътворението. Писанието ясно заявява, че Триединният Бог е създал всичко за шест дни чрез Своето суверенно слово (Бит. 1). Доктрината за сътворението е тясно свързана с молитвата. Практическото отричане на сътворението е животът без молитва. Молитвата е практическо потвърждаване на вярата в Сътворението и Твореца.
Цялата статия »